Историята на двете жени
Пролетта ще е хубава в Rookery Gardens. Ще се върна тук отново през май. С книга, сандвичи и одеяло. Не, вместо книга, ще е албум със стари снимки. За да ми напомнят на историята от преди 73 години, за която научих на това място.
След Norwood Grove завих надясно и спрях. Пред мен се откри широкото зелено поле на Streatham Common. В този момент бях в най-високата му част.
Продължаваше да вали дъжд, макар вече по-слабо. Извадих пътеводителя от джоба на якето, за да се ориентирам в обстановката. Църквата в ниското трябваше да е Immanuel and St Andrew's Church. Пред нея е главният път на Streatham.
В пътеводителя пишеше също за стогодишното кафене San Remo. Намерих го на картата. Падаше се вляво. Потърсих го с поглед в тази посока. Не се виждаше.
Продължих надолу по алеята. От периферията на шапката ми не спираше да се стича вода. Заради драматичния си външен вид в този момент се чувствах като истински пътешественик.
Не срещнах никой през следващите пет минути освен една бегачка. Когато премина запъхтяна покрай мен, си помислих, че е луда да тича в това време. После ми дойде наум, че няма много разлика дали човек тича или върви в дъжд. Значи и аз бях луд като нея. . . След това видях кафенето.
Кафенето San Remo се намираше вляво, точно както пишеше в пътеводителя. Зелената дървена постройка се беше сгушила в дървета в самия край на Rookery Gardens. Затова не го виждах от високото, въпреки високия му покрив. Имаше маси отпред. Те, разбира се, заради дъжда бяха празни днес. Видях обаче хора вътре.
Реших да надникна и завих към вратата. Така се озовах в старото кафене San Remo.
Единствените други посетители, които открих вътре, бяха две възрастни жени. Бяха седнали на масата до прозореца и гледаха навън. От чашите пред тях се издигаше пара.
Поръчах си американо без кофеин, черно. После се настаних на съседната маса. Жените ме погледнаха с тихи очи. Усмихнах се и ги заговорих.
Оказа се, че по-възрастната е на 93 години. Каза, че живее в Девън. Тя беше майка на другата жена и й гостуваше в Лондон.
Опитах се да си спомня дали познавам други жени на 93 години, които ходят на разходка в дъжда. Вгледах се отново в майката. После в дъщерята. Те бяха истински дами, а аз до тях бях като мокър котарак.
Донесоха кафето ми. После по-младата жена започна да ми разказва необикновената история. Говореше с тих глас и премерен тембър. Беше ясно, че ще каже нещо важно. Затова напълно забравих мисълта си.
“Точно преди 73 години в това кафене покойният ми баща предложил на майка ми да се омъжи за него.”
“Кога?”, възкликнах.
“На днешния ден преди 73 години”, отвърна майката и се усмихна. Вгледах се в нея. Тя беше слаба и с бяла кожа. Възрастта й я беше направила крехка. “Прилича ми на бисквитка тази жена”, си помислих.
Хареса ми гердана й с виолетови топчета. Бежовата жилетка и червилото го подчертаваха. Дребните топчетата на гердана блестяха върху шията и гърдите като живи цветчета.
После я погледнах в очите в очакване да продължи. Очите й бяха светлозеленикави с цвят на мъх, който животът беше поръсил със захар.
Жените не казаха нищо. Погледнах към празните маси под дъжда навън. Представих си как преди 73 години един мъж е гледал зелените очи на възрастната жена до мен и е събирал смелост да каже думите, които от известно време не са му давали мира. После се е опомнил, че не е дошъл да гледа очите на жената, а за да й предложи да му стане съпруга. Казал, каквото трябвало да каже. После пак я е погледнал отново в зелените очи в очакване на нейния отговор. Какво ли е видял?
Предполагам, че думите на любимия мъж са накарали очите на жената първо да потъмнеят, а след това да заблестят като смарагди.
Чух как дълбоко поемам въздух. Стана ми хубаво от историята. Усмихнах се и си сложих мократа шапка на главата, за да си вървя.
Преди да изляза от San Remo потърсих отново очите на възрастната дама. Много ми се искаше като нейния мъж на този ден прези 73 години да видя как очите й променят цвета си от вълнение. Но в този момент очите на жената бяха просто светлозелени. Очи с цвят на мъх поръсен със захар.
