Един ден на тенис турнира Wimbledon

3702056296_24e74ab8c6_b

В Уимбълдън видях как се управлява опашка от 15-20 хиляди човека: На едно равно поле хората се подреждат на редове като лехи със зелки. Служители (стюарди) посрещат пристигащите и ги поканват да седнат на тревата и спокойно да изчакат следващите инструкции. Между алеите в това време се появяват продавачи на вестници и младежи, които разнасят с рекламна цел сокове за безплатна дегустация.

Появи се един стюард, който след като ни поздрави с добре дошли, обясни, че ще чакаме няколко часа. Той беше ведър и твърдеше, че чакането ще е възнаградено с влизане на кортовете. Това беше нашата цел! Не можех да се усъмня в този човек заради възрастта му. Според мен той беше на около 70 години. Сигурно имаше вече половин вековен стаж като стюард на Уимбълдън. Значи си знаеше работата. Останах на опашката.

След малко ми подадоха цветна брошура, на която беше описана процедурата по чакането. Посочени бяха задълженията ми. Имаше карта и означения на услугите в подкрепа на чакащите. Зачетох се и се маях на величието на английската маниакалност за ред.

След малко дойдоха едни жени, които ни дадоха карти (Queue Card), на които беше посочен номерът на всеки един от нас на опашката. Моят е 9668. Държах тази карта през следващите 4 часа и половина. Половината от това време седяхме на полето. От време на време, по сигнал от стюардите се премествахме в същия ред напред. После отново сядахме на земята. Виждях, че някои хора се бяха подготвили добре. Те извадиха сандвичи, бира, кафе. Стана пикник на тревата. Други вадеха кремове срещу слънце. Денят беше горещ за английските стандарти. Това значи, че белите британци рискуваха да изгорят на опашката като трактористи на полето.

Толкова назад бях на опашката, че няколко часа въобще не можех да видя кортовете. Въпреки това пасторалната обстановка придаваше спокойствие на хората около мен. Още повече, че не стояхме прави, а седяхме или лежахме върху късо окосената трева.

При следващите премествания минахме покрай пластмасови химически тоалетни и будки за хотдог.

Покрай нас през цялото време бяха стюардите. Забелязах, че повечето от тях бяха над шестдесетте. Приличаха ми на бивши съученици, които днес празнуваха 50 години от завършване на гимназията си. Дали има гимназии с профил „стюард на опашка”?

Последният етап на опашката беше най-уморителен. Вече беше обед. Слънцето започна дори мен – свикналия с него – да ме напича. Тук вече не седяхме на тревата. Навлезли бяхме в един парк и за да не мачкаме наоколо, ни бяха ограничили придвижването. Вървяхме върху пластмасови пътеки, оградени с панделки.

Само дето не вървяхме през повечето време, а просто чакахме. Вече кортовете на Уимбълден бяха наблизо, но ни обясниха, че те са пълни. За да няма задръстване, чакахме да излезе една група посетители, за да пуснат следващите, в това число и нас. Много беше бавно, защото никой явно не бързаше да си тръгне.

Най-сетне влязохме. Стюардите провериха номерата на картите ни и чак тогава ни пуснаха. Ясно, тук не можеше да се предрежда човек.

Минали бяха около пет часа от пристигането ни на опашката. Майка ми би казала: „Ималите сте време, чакали сте!” Сега на всичкото отгоре трябваше и да платим вход. Платих 20 паунда и получих билет с номер 8624. Значи около хиляда човека от опашката преди мен се бяха отказали от Уимбълдън днес. Не можех в този момент да мисля за това, защото най-накрая се бях озовал около кортовете. Пълно беше с народ.

Високият ми ръст беше предимство, защото можех да видя какво става на зелените кортове. Млади тенисисти и тенисистки играеха тенис. Разменяха си по десетина удара преди някой да направи точка. Явно бяха много добри.

Най-най-добрите играят на Централния корт. За там билетите са изкупени отдавна. С моя билет от 20 паунда можех да гледам просто добрите тенисисти и младите надежди. Най-много ми харесаха тенисистките. Спрях се пред един корт, където играеха една здрава американка (изглеждаше по-яка от мен) и една фина казахстанка. Аз бях за казахстанката. Предполагах, че тя няма шансове срещу американката. Казахстанката обаче не се предаде. Публиката я подкрепяше. След всеки успешен удар казахстанката си подвикваше на много мек и смешен английски COM’ON. После се чуваха аплодисментите на публиката.

Забелязах, че и през следващите мачове не по-добрите, а по-сексапилните тенисистки бяха любимки на публиката. Дори и аз в седем и половина вечерта си тръгнах със спомен за страхотните крака на унгарката Zsofia Susanyi.

Снимка от опашката:  Elfi under Creative Commons Licence


Прочете още Историята на тенис турнира Уимбълдън


На нашия сайт Разходки из Лондон разказваме истории за Лондон, британската култура и българи във Великобритания с вълнуващи проекти. Текстовете от сайта ни ще идват до вас, ако следвате страницата ни във Фейсбук. Натиснете тук.


Този текст, както и останалите текстове на сайта, са защитени от авторското право. Ако искате да използвате текста и снимките, трябва да поискате разрешение за това. Пишете на нашият имейл. Ние вероятно ще ви дадем разрешение, при условие, че изпълнявате правилата за цитиране на източника и авторите, съгласно българското и международно право.


Ако желаете да участвате в нашите разходки из Лондон, станете член на нашата група Разходки из Лондон, където обявяваме всяко наше събитие.

Какво мислите за този постинг?
  • Любопитно (5)
  • Харесва ми (4)
  • Ще го споделя (2)
  • Забавно (2)
  • Полезно (0)
  • Вдъхновяващо (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *