Мирослав Кокенов: Силата, която ни води напред

Една разходка по стъпките на Чарли Чаплин в Лондон с Мирослав Кокенов, който разказва какво е да си актьор във Великобритания

Има една сила, която движи света. Не сме учили за нея в училищните часове по физика, но я познаваме от живота. Имам предвид вътрешната сила, която ни движи напред, дори когато се страхуваме от неизвестното бъдеще и благодарение на която, сме оптимисти, независимо от предизвикателствата.

Харесвам Скитника – героя от филмите на Чарли Чаплин. Той има много от тази сила. Такава сила има и Мирослав Кокенов, български актьор във Великобритания, за когото искам да разкажа.

Всичко започна от моноспектакъла The Burning Gadulka (Гъдулка), който гледах в Лондон. В пиесата, написана от Райко Байчев и режисирана от Милена Анева, Миро Кокенов е гъдулар, който разказва за живота си като музикант на непопулярен фолклорен инструмент.

Спектакълът беше на английски. Бях любопитен да видя как лондонската публика ще го възприеме, имайки предвид, че британците са виждали гъдулари толкова, колкото българите изпълнители на концертина (английски фолклорен инструмент, който прилича на мини акордеон).

Над около 120 пъба в Лондон има има зали, в които се поставят театрални постановки. Тези театри образуват така наречения Лондонски Фриндж. 25 души бяха почти запълнили подобна зала над пъба “Клапъм Фриндж”, за да гледат българското представление.

Впечатлен съм от таланта на тридесет и три годишния Миро. Лесно е да привлечеш вниманието на чуждестранна публиката като се появиш на сцената с червен пояс и започнеш да размахваш гъдулка. Трудно е да я плениш.

С искреността си Миро омая публиката. Тя отреагираше там, където трябваше. Чужденците разбраха, че историята е универсална, не е само за българи, както и не е само за фолклорна музика. Затова след представлението изчаках българския актьор и му предложих да направя интервю с него.

Англичаните са световноизвестни с театъра и актьорите си. Богатството от таланти е впечатляващо – около 40 хиляди са членовете на актьорския профсъюз Equity, а в театралните школи из страната се обучават около 18 хиляди студенти.

Въпреки многото британски театри и развитата телевизионна и киноиндустрия, конкуренцията е ужасна. Завършилите театрални школи 90% от времето си са без работа. През 2014 г. 75% от актьорите са получили по-малко от 5 000 паунда годишно, а само един на 50 актьора е изкарал повече от 20 хиляди паунда за годината.

Бях любопитен как се справя с тази конкуренция един български актьор, който работи във Великобритания. За моя радост Миро прие поканата ми за интервю. Избрахме да се разходим в лондонските квартали Кенингтън и Ламбет. Исках да покажа на Миро местата, където е живял Чарли Чаплин като дете, докато той ми разказва за актьорската си кариера.

Няколко дни по-късно разходката ни започва от The Three Stags (Трите Елена) – гастропъб в Кенингтън. В автобиографията си Чаплин казва, че в този пъб вижда за последен път баща си. Чарли отраства в нищета и без баща.

Мечтата му да има баща се сбъдва временно, когато той е на 9 години. Чарли Чаплин-старши приема да се грижи за него, докато майката се лекува в психиатрична болница. За условията на живот при бащата говори фактът, че е трябвало да се намеси службата за защита на деца, заради насилие.

Чарли е на 12 години, когато в The Three Stags вижда баща си за последен път. Бащата е пиян, но разпознава сина си и го вика да седне до него. Чарли разбира, че баща му е болен. Той диша тежко и лицето му е подпухнало.

Тази неочаквана вечерна среща е необичайна. Преди да си тръгне, бащата прегръща сина си и за първи го целува. Впоследствие мотивът на любов между баща и син се появява във филма „Хлапето“. В него има много сцени, в които момчето се хвърля в ръцете на Скитника, а той го прегръща бащински.

Правя снимка на Миро пред ъгъла, в който се твърди, че Чарли Чаплин-старши имал навика да седи. Днес то е превърнато в отделно помещение в пъба. С големи букви е изписано името на Чарли Чаплин.

Миро Кокинов си спомня как като дете е гледал филмите с Чарли Чаплин на черно-бял телевизор „София 21“. От „Сандъка“, както е известен този много разпространен на времето телевизор, заради размерите му, Чарли разсмива малкия Миро с непохватните удари и комични падания. След филмите за Скитника децата от кварталната улица в Стара Загора, където отраства моят събеседник, разиграват любимите си сцени.

Мирослав Кокинов става случайно актьор. Първоначално мечтае да е журналист. Докато посещава кандидатстудентски курсове в София, открива Студентския театър на университета. Постепенно магията на журналистиката избледнява и е заменена от любовта към театъра.

“В театъра ми харесва автентичността. Актьорите трябва да са достоверни, за да им повярват”, казва Миро.

Не го приемат във НАТФИЗ. Казват му, че има неправилна захапка, което влияе на дикцията му.

Миро не се отказва. Кандидатства пак.

“Приех, че имам недостатък. Но намерих изход. Реших да пробвам пантомима.”

Обаче отново няма успех на изпитите в НАТФИЗ.

“Нямах време да се отчайвам, тъй като научих, че има клас по актьорско майсторство в университета в Благоевград. Пробвах там. Приеха ме. Бях в класа на Венцеслав Кисьов и Милена Анева. Страхотни педагози. Научих много от тях.”

Продължаваме разходката по Кенингтън Роуд, а после свиваме към улица Метли. Това е типична викторианска улица, на която къщите са залепени една за друга. Пред всеки вход има няколко стъпала. На синя кръгла табелка на една от къщите пише, че в нея е живял Чаплин, когато е бил 8-9 годишен.

Миро сяда на стъпалата, на които е седял малкият Чарли. Спомняте ли си как Скитника често седи на стълбите пред вратата на къщата си и наблюдава живота на улицата? Идеята за тази сцена идва от навика на малкия Чарли да седи пред дома си на улица Метли.

След завършването на Благоевградския университет Миро започва работа като актьор в Габровския театър. Отначало е въодушевен, че може да работи това, за което е мечтал. После разбира, че възможностите за развитие са малко.

През лятото на 2009 г. Миро е на екскурзия в Лондон. В британската столица за четири дни той гледа шест представления. Впечатлен е от града и от театъра. Започва да мечтае да живее на това място.

След поредното творческо разочарование в Габрово, вместо да преживява, Миро отпътува за Великобритания.

“Пристигнах тук на 10 март 2010 г.”, спомня си българският актьор. Първо гледах деца в Съри. После се записах да следвам пърформанс арт в университета Фалмът в Корнуел. В университета първите няколко месеца бяха трудни, защото не владеех добре езика. За да се издържам, работех в бар, както и във фабрика. Правехме скоунове (сладки хлебчета). Бях отвикнал от физическа работа. Всичко е на поточна линия – не можеш да мърдаш.”

Миро казва, че курсовете са му били лесни и артистични предизвикателства по време на тригодишното си следване във Великобритания не е имал. Занятията му отварят очите за различни видове театър и възможностите, които има като актьор. След завършването той си намира агент в Лондон. Записва се в актьорския синдикат и започва да търси работа като актьор.

Междувременно минаваме покрай едно училище. Спирам разговора, за да кажа на Миро, че в това училище е учил Чарли Чаплин. Недалеч от другата страна на улицата е известният на всички любители на крикет стадион The Oval, който е на това място от 1845 г.

Значи някога малкият Чарли е виждал същите неща като нас. За момент Миро и аз мълчим. Двамата се сливаме с историята на Лондон. Ставаме част от града. После продължаваме.

“В Лондон не държат толкова на дикцията на актьорите”, казва Миро. “Но акцентът ми ме ограничава до роли на източноевропейци. Театърът се прави за средна класа англичани, които искат да видят себе си. Аз не съм точно тяхното олицетворение. Повече възможности има за мен в киното и телевизия, където разнообразието по-голямо. Друга спънка е малкият ми кръг от контакти. Но тези предизвикателства са преодолими. Мога да се науча да имам неутрален акцент, както и да разширя броя на професионалните си контакти.”

Агентът на Миро му урежда кастинги в театъра и телевизията. Междувременно поставя спектакъла за гъдуларя. Иска да участва в колкото може повече фестивали с този спектакъл.

Сещам се, че още не съм задавал въпроси за българската постановка, която ни събра.

“Текстът на пиесата ми е като втора природа.” , казва Миро. “В него има тъга и болка. Гъдуларят се отнася към себе си със самоирония. Сякаш пиесата е написана за мен.”

“Но гъдуларят отлага проблемите. Ти не правиш така,” отбелязвам аз. “От това, което ми каза за себе си, разбирам, че си решителен човек.”

“Може би”, казва Миро, “но истината е, че продължавам да изпитвам страх от промените и да се страхувам от резултата от тях. Иначе се чувствам много добре. Не съжалявам за нещо пропуснато. Искам да се занимавам с театър и правя всичко възможно това да се случва, без значение колко е трудно.”

Вече сме в края на разходката ни. Пред нас е църквата “Сейнт Марк“. Спомняте ли си сляпата цветарка, която във филма “Светлините на града”, продава цветя пред една метална ограда? По тротоара минава Скитникът и за негова изненада получава цвете от младата жена. После между тях пламва любов.

Казват, че в самото начало на 20 век пред металната оградата на църквата „Сейнт Марк“ наистина е имало цветарка. Чаплин е минавал всеки ден покрай нея и сигурно я е познавал. По-късно тя се появява в неговия филм с ангелско лице и нежност.

Време е на привърша историята за Миро и силата, която ни води напред. Ще го направя като припомня последната сцена на филма “Светлините на града”.

Виждаме хубавата цветарка в нейн собствен магазин. Нейното зрение е възстановено след операцията на очите й, за които Скитникът й е дал пари.

По улицата се появява дрипавият Скитник. Той е нещастен, защото е загубил контакт с любимата си, докато е бил в затвора заради парите, които й е дал. Две вестникарчета си правят майтап със Скитника. Той обаче продължава напред.

След още няколко крачки ще достигне до цветарския магазин. Неволно ще погледне към витрината. Там сред цветята ще открие своята някогашна любима. Ще се погледнат и тя ще му подаде отново едно цвете. После ще усети, че пред нея стои мъжът, в който е била влюбена, докато е била сляпа.

Силата, която движи света, води към хепиенд.

Автор на този текст е Бойко Боев, създател на проекта “Разходки из Лондон”, който включва този сайт и група за разходки. Текстът беше публикуван в Дневник на 5 февруари 2017 г. 


Мирослав Кокенов ще представи “Гъдулка” в четвъртък 27-ми Юли от 20:00ч.  в The CentrE17, 1 Church Hill, Walthamstow, London, E17 3AB ( 3 минути от Walthamstow tube station). Билети: https://goo.gl/cFC9Pf


На нашия сайт Разходки из Лондон разказваме истории за Лондон, британската култура и българи във Великобритания с вълнуващи проекти. Текстовете от сайта ни ще идват до вас, ако следвате страницата ни във Фейсбук. Натиснете тук.


Този текст, както и останалите текстове на сайта, са защитени от авторското право. Ако искате да използвате текста и снимките, трябва да поискате разрешение за това. Пишете на нашият имейл. Ние вероятно ще ви дадем разрешение, при условие, че изпълнявате правилата за цитиране на източника и авторите, съгласно българското и международно право.


 

Ако желаете да участвате в нашите разходки из Лондон, станете член на нашата група Разходки из Лондон, където обявяваме всяко наше събитие.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *