Да намериш Оса в Гана

„Здрасти, Бойко?“, чух един глас, който не бях чувал от двайсет години, но разпознах веднага. Беше гласът на Оса.

Оса е мой бивш съученик от гимназията. Той е ганаец. Дойде от Пловдив, докато бяхме в по-горните класове, и веднага стана любимец на целия клас, защото беше шегаджия. Смайвах се от отличния му български - чернокож съученик, а говори като софийски тарикат.

Знаехме, че бащата на Оса е работил в посолството на Гана в София, но, ако не се лъжа, родителите се бяха прибрали и Оса беше останал сам в България.

Завършихме през 1992 година и загубихме следите си…

Няколко дни преди да тръгна за Гана, разпитах за Оса. Никой не знаеше къде е. Бети обаче се сети за фамилията му. Радо пък беше уверен, че в Гана трябва да знаят чешит като Оса.

Докато пиехме кафе във фоайето на скъпия хотел „Алиса“, разказах на Председателя за своя ганайски съученик. Председателят е бивш дипломат, затова в медийната комисия се обръщат към него с Your Excellency.

„Ще го намерим!“, каза той и взе от масата един от трите си мобилни телефона. „Как е фамилията на твоя съученик? В България отдавна нямаме посолство, но аз познавам всички дипломати.“

Председателят има прошарени коси. Много е елегантен. Носи бежов костюм от фин плат. „Шит е специално за него“, си мисля. „Стои му отлично.“ Навън е 32 градуса; аз съм по риза с къс ръкав, която доскоро усещах как ми е прилепнала на гърба, а Председателят се държи достойно в своя костюм. Предполагам, че и скъпата му риза е с дълъг ръкав.

„Ей сега да видя: Те-те Тау-я“, сричам написаната във Фейсбук от Бети фамилия на Оса.

„Тететауа“, много бързо произнася Председателят. „Почина бащата на твоя съученик. Беше юрист. Знам го. Имат къща в Лабони.“

„Лабони? В този квартал ми е хотелът!“, възкликвам аз. „Може ли майката тогава…“

„Какво майката?“, пита Председателят.

„Да се обадим на майката и да питаме за Оса.“ Представям си вече как Оса е изненадан, като му казвам, че съм в Гана, и губи ума си, като чуе, че съм в хотел на неговата улица в Акра.

„Ще го намерим, приятелю“, отвръща бащински Председателят. „Аз познавам чичото.“

Сенегалската ми колежка Фату се приближава към масата. Всеки ден тя си сплита косата по различен начин. Чудя се как успява да прави това сама. Бих искал да видя как сутрин сресва африканската си коса.

„Какво става?“, пита Фату. „Изглеждаш щастлив.“

„Председателят ми помага да намеря един съученик от България.“

„А, точно щях да ти кажа, че редакторът Авурама ми каза преди малко, че е бил няколко пъти в София. Той е седнал до Оливие на съседната маса. Говорихме за теб и Авурама сподели, че като студентски лидер е пътувал до София в миналото.“

„Ще поговоря с него. Трябва да е било през комунизма“, обяснявам на Фату. „Тогава в България имаше студенти от Африка.“

Поглеждам към Авурама. Той е светлочерен мъж към шейсетте. Носи риза с жълто-зеленикави африкански мотиви и бял каскет. Красив и елегантен човек. Реших, че на обяда по-късно трябва непременно да седна до него и да го разпитам за спомените му от България.

В този момент чувам, че Председателят говори по телефона. Разбрах по ритъма на думите, че това е езикът га. В Гана говорят десет различни езика. Га е езикът на племето га, което населява района на Акра. Те са дали името на държавата след обявяването от президента Нкрума на независимостта през 1957 година.

„Твоят съученик живее в Лондон“, съобщи Председателят, щом свърши разговора. „Чичото ще ми изпрати телефона му.“

„В Лондон?! Не съм и подозирал, че живея с Оса в един и същ град.“

На следващия ден Председателят ме намира, докато говоря приятелски с редактора Авурама — същия, който е бил в България. След разговора по време на обяда предишния ден вече сме станали приятели. В този момент с Авурама пием капучино. Той ми разказва за трите си срещи с Фидел Кастро, а аз го слушам омагьосан.

„Пратиха ми телефона на Оса“, казва Председателят. „Искаш ли да му се обадиш?“

„Искам, разбира се“, облива ме огромна вълна от радост.

„Ей сега. Ще говориш от този телефон“, вади един от трите си телефона Председателят. „Този ми е за международните разговори.“ После набира номера.

Следя с нетърпение какво ще се случи. Редакторът Авурама също гледа към Председателя. Имам чувството, че в този момент всички са вперили очи в него в очакване.

Председателят се представя на английски. Споменава за чичото. После за съученика Бойко от София, който е в Акра в този момент. После казва „Момент“ и ми подава телефона.

„Хелоу, Оса!“, казвам.

„Здрасти, Бойко“, чувам на български. Сякаш една класна стая се отваря отново след двайсет години, през хиляди километри.За секунда не мога да кажа нищо. Само слушам гласа на моя бивш съученик Оса.

На снимката е паметникът на президента Нкрума, който обявява независимостта на Гана през 1957 година. Гана е първата африканска държава, обявила независимост.