История от Северния полюс в Кент

Представяме ви история на Ваня Ковачева, която познаваме от разходките и събитията на нашата група в Лондон. Ние много харесваме Ваня и се радваме на таланта й да разказва истории. Историята, която следва, се развива в пъба на снимката:

Връщах се от работа миналата седмица и минавайки покрай селската кръчма, реших да спра за една бира. Кръчмата се казва “The North Pole“, Северен полюс, разположен в Кент, в едно от най-зелените места на света. 

Познавам собствениците, големи фенове на България, ходят всяка година на Пампорово и общо взето винаги ми се радват.  

Та там срещнах Питър, един много мил човек. На мача Англия -Хърватска, аз на майтап казах, че съм от Хърватска и след мача той дойде да ме поздрави за победата. 

Питър е пианист, има 21 годишна дъщеря и ще ходи с нея на концерта на Пол Макартни. Общо взето това беше всичко, което знаех за него. 

Заговорихме се. Не си спомням как разговорът тръгна към България по времето на социализма. Разказах му за училището по време на соца, военното обучение (мога да стрелям с Калашников), историите за рязане на широки панталони, които съм чувала от баща ми и как всичко се промени за един ден на Десети ноември.

"А в Англия нищо драматично не се случва - каза Питър – винаги е било както сега."   

Изумително е какви теми разисквам с хората с моя счупен английски. Ако някой говори така с мен, няма да го слушам и пет минути. Обаче англичаните са учтиви ,явно това помага.

Попитах го винаги ли е живял Кент.  "Целият ми съзнателен живот" –отвърна.

“Колко скучно“, помислих си. И както, обикновено, оказа се, че бях избързала със заключенията. 

Питър започна да разказва най-изумителната история, която някога съм чувала. Историята на Сара и Джак, историята на 20 век.  

Това което чух заслужава да бъде описано от някой много по-талантлив от мен. В точните ръце би се получил разкошен роман или филм, но понеже великите писатели и режисьори не ходят в „Северния полюс“ в Кент да си говорят с непознати, а Ваня ходи, ще трябва да се задоволите с посредствените ми драсканици. Сори!

Всичко започва в Истанбул, където е родена Сара. Семейството й е от последните изселени от турските власти арменци по време на Геноцида. Сара е на няколко месеца, когато бягат в Кипър. Установяват се там, бащата е търговец, живот се нарежда. 

Сара става медицинска сестра, жени се, но се оказва, че не можа да има деца и се развежда.

В една по-спокойна част на света пък си живее Джак. Роден в Кент, в семейство от средните класи, той я кара по всички канони на въпросните класи. Става счетоводител и е happy, защото в Кент не е прилично да не си happy. Честно!

Но тук съдбата решава да си поиграе с подредения живот на Джак и го изпраща да прави одит на болница в Кипър. Същата, в която работи Сара.

Мисля си, че тя трябва да е била невероятна жена. Джак се влюбва. Ама много. Нищо, че е близо на 40. И нищо, че Сара е 10 години по-възрастна от него. Той иска да е с нея, нищо друго не го интересува. Предлага й брак, но тя отказва.

Времената са били такива, особено в нашия вилает – какво ще кажат хората, той е по-млад, чужденец, а и тогава жените на 50 са били баби. Но не и за Джак. 

След две години упорити ухажвания с писма и чести пътувания до Кипър, Сара капитулира и заминава за Англия. Женят се и са щастливи. Хепи енд.

На филмите обикновено тук е мястото, където хората започват да повръщат или да плачат, всеки според темперамента си. Аз съм от първите. 

Но понеже това не е филм, най-интересното тепърва започва.

В една друга част на света  хората не са щастливи. Те живеят в ужас. 

Втората половина на 70-те. Гражданската война в Ливан. Сара и Джак заминават за Бейрут като доброволци на Червения кръст. 

Един ден в болницата носят полумъртво от глад момченце на около 3-4 години. Майка му е убита. Нали сте виждали онези снимки на военните фотографи? Деца плачещи над мъртвите си майки? Истински са.

Детето оцелява и Сара и Джак решават да го осиновят. Така стават родители, нещо което са мислили, че никога няма да им се случи.

  -Целият ми съзнателен живот е минал в Кент – каза Питър -но съм роден в Бейрут, Ливан. Не искам да мисля къде щях да съм сега, ако не ме бяха осиновили.

 "Или ако родителите на майка ти бяха тръгнали за България, както много други арменци", помислих.

Ние двамата, родени на хиляди километри от „Северния полюс" в Кент пиехме бира и си разказвахме истории. Катаклизмите на 20 век бяха направили възможно да се  срещнем на едно място, където винаги всичко си е било същото. В един по-добър свят. Дано да успеем да го запазим такъв.

-----

Хареса ли ви историята на Ваня? Ако имате истории от Лондон и българите в Лондон, споделете ги с нас. Авторите на публикуваните истории ще бъдат възнаградени.