Двете Джесики

“Бъл-га-риан!”, чете Джесика. “Знаеш ли какво в това?”, питам. “Има държава България.”, казва майката на Джесика. “Аз съм роден в тази страна и съм бългериън.”, казвам.

Джесика чете от табела, на която пише, че розите в градинката са подарени от българите в Лондон на жителите на лондонския район Бромли.

Докато плевях днес розите в градинката, чувам детски глас и въпрос на английски дали човечето с гласа може да ми помогне. Обръщам се и виждам момиче на 6-7 години. Зад него са мъж и жена - родителите, вероятно - и по-малко момиче - сестра, вероятно.

“Заповядай. Благодаря, че ми помагаш.”, казвам.

Момичето гледа какво правя и прави същото. Родители му нямат нищо против да влезе в пръстта и да събира с ръце плевелите, които съм извадил преди малко. Отстрани ми приличат на хора от британската средна класа.

“Имаш роза.”, казва помощничката ми. “Да. Обещавам да кръстя тази роза на теб, ако ми кажеш как се казваш.”

Тя: “Джесика.” Аз: “Сега и тази роза се казва Джесика. Като минеш следващия път покрай розите, ще й кажеш “Хелоу, Джесика”, нали?”

“Хелоу, Джесика!”, повтаря Джесика. Виждам, че е хванала с ръчички розовите венчелистчета им се любува.

Следва диалогът до табелката на розите, с който започнах тази история.

Има български истории от Лондон, в които всички герои или действащи лица са българи. В моята история героите сме аз и Джесика и нейното семейство - случайно преминаващи британци, докато плевях розите днес. Историите, в които българи и британци общуват в Лондон, са ми любими.

Автор: Бойко Боев.