Мисис М

Очарователната Ваня Ковачева, която познаваме от разходките и срещите на нашата група в Лондон, разказва страшно увлекателно за живота си в Англия. Тя е българска Шехерезада в Лондон. Ще си спомняте дълго историята, която ще прочетете сега.

Аз съм чистачка. В Англия. Работя за едни хора, дето не си знаят парите.

“Работя” е малко пресилена дума в случая, но определено едни хора ми плащат да се мотая из имението им и да събирам умрели мухи.

Никога не съм виждала Мистър и Мисис М. Понякога се чудя, дали управителят не ги е измислил, за да плаши персонала с тях, та белким вземем да се напънем да поработим от време на време. 

Легендата разказва, че семейство М. живеели в имението до края на 90-те, след което внезапно са го напуснали, като са оставили всичките си принадлежности. 

За това твърдение има преки доказателства всъщност - гардеробите са пълни с дрехи и бельо, шкафовете - с тетрадки на децата, играчки и неща, с които са пълни шкафовете във всяка една къща.

Те имали три деца – две дъщери и син. Последният бил гордостта и любовта на таткото. Той бил умен и като пораснал поел семейния бизнес. Всички били щастливи, но не щеш ли синът починал от рак на 32 години.

 Дъщерите са живи и здрави, омъжени и с деца.

Това е всичко, което знам за моите работодатели.

На няколко пъти управителят на имението обявява, че ще ни посетят собствениците, да се вземем в ръце и да изчистим като хората. 

Естествено, ние го правим, защото бива чат пат да си свършим работата. Та лъскаме всичко, прахосмукосваме, туй-онуй. Къщата заблестява. Но никой не си прави труда да дойде да види колко хубаво сме изчистили. Не че се оплаквам. . .

Та вчера шефът пак рече, че Мисис М. ще дойде утре. Супер! 

Цял ден бръмчим и търкаме. Идвам днес на работа, твърдо убедена, че никаква Мисис М. няма да дойде. 

Но за всеки случай обикалям с прахосмукачката и смуча умрелите мухи. 

И в един момент - ти да видиш! - срещу мен идва нисичка и слабичка дама (имам предвид Дама!), около 70-годишна, грациозна, с перли, абе с две думи - Мисис М. От плът и кръв!

Не мога да повярвам на очите си. Нямам представа какво се очаква от мен сега. Решавам, че няма да навреди, ако се усмихна и поздравя. Тя ми отговаря доста по-мило, отколкото очаквам и пита:

- "Откъде си, скъпа?"

- "От България."

- "О, България, била съм там преди години!"

“На бас, че си била навсякъде, скъпа” - мисля си.

-  "Имаше хубави хотели на морето…"- продължава да си спомня тя.

-  "Да" - казвам - "чувала съм, че е имало. През социализма нас не ни пускаха да влизаме в тях, бяха само за чужденци."

-  "Всъщност - застрелва ме тя - социализмът не е никак лоша идея. Би било хубаво хората да са равни."

Знаех си, че всичко може да се види в Англия. Доживях и милионерка - социалист да срещна.

"Ама, сестро, ами земи ги поизравни като толкова ти харесва. Познавам хора в Лондон, които живеят по трима в стая, а твоят замък стои празен. Или поне да ми подариш онези мега яки червени обувки, които стоят в гардероба ти от 20 години." - това си помислих, но замълчах.

Не й се ядосвам. Как мога! Та Мисис М. е една такава мъничка, възрастна и сладка!

Викам  си: “Тя сигурно е изкуфяла милата!”

Мисис М. ми се усмихва; пожелава лек ден и продължава. Аз си влача прахосмукачката и усилено се правя на заета.

Няколко часа по-късно отварям врата на стаята на мъртвия принц с идеята да побръмча и там с прахосмукачката. Изненада съм като виждам там Мисис М. Седи в един фотьойл в някогашната стая на сина си и плаче.

Казвам “Sorry” и затварям вратата.

Мисля си за натъжената майка. Иска ми се да я прегърна и да я успокоя. Да и кажа, че във винарската изба има 30 бутилки уиски, всяка от които е три пъти  по-скъпа от колата ми. И че можем да отворим една и да си сипем и да отидем в сауната, да поплуваме в басейна. И пак да си сипем. И че всички ще умрем.

Обаче не мога. Не е прието работническата класа да прегръща хора като Мисим М. В тази държава това е абсолютно табу.

Сетих се за моето идване в Англия. Преди да напусна България, просто исках да умра. После си викам - абе, винаги мога да се самоубия, дай първо да пробвам нещо различно. Чувствах се предадена, обезверена и сигурна, че не мога да се доверя на никого.

В Англия чувството ми за безнадежност изчезна. Хората, които които познавах от България, но не сме били близки, дори напълно непознати ми дадоха подкрепа. Казваха ми, че винаги са насреща, ако имам нужда да говорим, да ме спасяват или просто да си сипем. Бутаха стените, с които се бях обградила. Все още ги има. Но винаги, когато съм в криза, в Англия се намира кой да ми каже: “ Всички ще умрем. Дай да си сипем!”

Боже, дано и Мисис М. да има с кого да си сипе и да си пореве! Защото аз съм никоя и всеки може да ме прегърне. А нея не може. 

Знам, че винаги може да отиде на психолог, но не е ли тъжно да си плащаш, за да ти каже някой: “Try once more…” (Не се предавай!)?!

Подозирам, че Мисис М е за равенство между хората, защото й се иска да има повече хора, които могат я прегърнат силно. 

 

На снимката е сграда на Итън Колидж.

 

* * *
На нашия сайт Българи в Лондон разказваме истории за Лондон, британската култура и българи във Великобритания с вълнуващи проекти. Текстовете от сайта ни ще идват до вас, ако следвате страницата ни във Фейсбук.
* * *
Този текст, както и останалите текстове на сайта, са защитени от авторското право. Ако искате да използвате текста и снимките, трябва да поискате разрешение за това. Пишете на нашият имейл. Ние вероятно ще ви дадем разрешение, при условие, че изпълнявате правилата за цитиране на източника и авторите, съгласно българското и международно право.
За ваше удобство използваме "бисквитки". За повече информация прочетете Правилата за лични данни и бисквитки.