С национално достойнство в Лондон

Преди години отбелязах 3 март, като прекарах един ден в Британската библиотека. Исках да видя как тогавашните британски вестници са отразили българската независимост. Прочетеното беше любопитно, но в него липсваха имена на българи. Освен това самият деня, който ние по-късно сме натоварили със символи като национален празник, изглежда не се отличавал от останалите дни на войната. Това, което открих, описах в текст, който Дневник публикува. Споделям го тук.

Днес пиша, за да отбележа впечатленията си от дипломатическия прием в българското посолство за националния празник. На подобни събития значение има кого посланикът ще представи и какво ще произнесе. Представих си как в тази сграда, година след година, посланиците са благодарили на освободители и са засвидетелствали вярност. Речите вероятно са били еднотипни, изричани по образец. И тогава си дадох сметка, че мисля за 3-ти март като за ритуал за благодарност към друга държава. Чудя са дали така е бил замислен този национален празник или така се е изродил?

Днес в посолството имаше много дипломати. Но посланикът избра да отличи като специални гости български общински съветници в лондонски общини и съвременни британски политици, които работят за връзките с България. Специален гост беше и пра- пра- внукът на Гладстоун.

Може предствителите на някои държави да са се обидили, че не са специално споменати, но замислете се - националните празници не трябва ли да изразяват самостоятелност, вместо зависимост? Вътрешна сила, вместо наследена благодарност?

Бойко Боев