На моя остров

В четири и тридесет и две, на 28 септември 2016 г., самолетът ми спря до своя “ръкав” на четвърти терминал. Защо българите пляскат при приземяване, а като излизат от самолета не продумват дума на екипажа?! Ако изпитваме облекчение за това, че живи и здрави са ни докарали, най-естествената дума в случая е “Благодаря!”.

Както обикновено на Хамърсмит сменям влака от Хийтроу на линия Пикадили с влака на линия Дистрикт. Във влака оставям последните българи, които пътуваха с мен в самолета.

Оглеждам се на перона и виждам вълни, които наближават към мен от всички страни: Чернокож със слушалки на ушите и два ритмични крака; под железните Викториански арки на гарата две щастливи издокарани баби; нова дума - fugly, измислена, докато ме е нямало; глас от високоговорител, който разказва смешки, докато обявява следващите влакове.

Час пик е. Връхлитат ме образи, звуци и лица. Ако бях за първи път в Лондон, щях да се уплаша...! Усещам как енергията около мен трие спомените ми от последните дни. Лондон е море, в което виждам как се изпарява спокойната София. Виждам как България отлита в небето. След малко няма следа от тях.

Аз съм в Лондон. И плувам в него, като корабокрушенец. Проправям си път сред тела, чанти, куфари, дрехи. Мога да си представя, че това са счупени мачти, дъски и водорасли. Fugly! (=Fucking ugly).

Все пак умея да плувам.

Бавно стъпвам на брега. Най-накрая. На Острова съм.

Името ми е Робинзон. Тук живея.