Димитър Димитров: Предизвикателство и моя лична отговорност е да помогна на България

Разходки из Лондон разговаря с Димитър Димитров, студент в Лондонското училище по икономика и политически науки (LSE), който тази година получи престижната награда Medicott Prize за най-висок резултат на дисертацията в департамента по Mеждународна история на LSE. Димитър е умен, образован, възпитан. Пожелаваме му да стане министър-председател или Президент на България.

Какво учи във Великобритания?

В продължение на три години изучавах политология и международни отношения. После записах магистратура в Лондонското училище по икономика и политически науки. Основният академичен фокус по време на престоя ми там падна върху политическия ислям, външната политика на Русия и външнополитическия анализ.

Как избра какво и къде да учиш?

Няма да крия, че в началото на висшето си образование имах афинитет към писането и публикуването – дори бях записал курс, комбиниращ политологията с журналистика. В последствие обаче прецених, че би било по-добре да се фокусирам върху дипломацията и международните отношения, които също ми бяха особено интересни. Не бих казал, че изборът беше труден, тъй като още в гимназията развих по-хуманитарно ориентиран профил. Езиково обаче там се залагаше предимно на немския и 90% от съучениците ми продължиха образованието си в Германия и Австрия. Аз избрах Великобритания, защото имах такова желание години наред, а и приятелката ми също замина за Лондон.

Какви бяха първите ти впечатления от университета?

Спомням си, че първия път, когато посетих LSE, все още карах първи курс бакалавър в друг лондонски университет. Първото ми впечатление беше, че библиотеката прилича на космически кораб – дотогава наистина не бях виждал подобна академична база. Останах особено приятно впечатлен и от конкурентната среда, от високите стремежи и възможности на хората около мен, от заряда и атмосферата на това място в сърцето на Лондон.

С какво се различаваха колегите ти от университета в Лондон от съучениците ти в България?

Основните разлики помежду им се коренят в по-високите финансови възможности на британските студенти, които им позволяват повече свобода на действие, повече пътувания, повече сигурност. Сред колегите ми в Лондон срещнах много вдъхновяващи, интересни и най-вече способни личности, но не по-малко такива има сред студентите в България, каквито са и преобладаващата част от моите бивши съученици – настоящи студенти по медицина, право, европеистика, драматургия и актьорско майсторство в София. Със съучениците ми в България винаги съм имал по-силна емоционална връзка и по-истински приятелства, отколкото с колегите ми в университета.

Твоята дипломна работа в LSE e свързана с България. Какво точно изследваше?

Дисертацията ми беше в дисциплина международна история и разглежда един особено любопитен момент от историята на комунистическа България – опитите за създаване на федеративен съюз с Белград, или така наречената „Федерация на южните славяни“. Отношенията между България и Югославия в периода от 9-ти септември 1944-та година до 1948 година са изключително динамични и топлата връзка между Георги Димитров и Тито е една от ключовите предпоставки за потенциалното обединение между двете държави. Обръщам внимание на ролята на Сталин в целия процес, на македонизацията и опитите за подмяна на националната идентичност на населението в Пиринска Македония, на пълната и пагубна зависимост на външната ни политика от Москва. Докато изготвях дисертацията изследвах исторически първоизточници на пет езика – български, английски, руски, сърбо-хърватски и македонски. Пътувах два пъти до Белград и даже успях да си изгубя всички записки, които бях направил 4-5 седмици преди крайния срок за предаване. Доста усилия ми отне да наваксам, но си струваше, тъй като работата ми донесе  Medicott Prize за най-висок резултат на дисертацията в департамента по Mеждународна история на LSE.

Ако можеш да отнесеш 5 неща от Лондон в България кои ще са те?

Качественото образование и високите академични стандарти; добрите комуникационни и транспортни връзки; толерантността, уважението и възпитаното отношение към човека отсреща; върховенството на закона и свободата на изразяване; огромните паркове и зелени площи. Май станаха повечко, но не ме разбирайте погрешно – чувствам се по-добре в България и затова избрах да се върна. Британците също има какво да научат от нас. Въпреки всичките си проблеми, страната ни има своите достойнства, предимства и по-широки хоризонти за развитие. Считам за предизвикателство и своя лична отговорност да помогна за постигането му и за реализацията на поне една стотна от нещата, които вече изброих.

Какво най-често казваш за България на своите колеги в Лондон?

Казвам им, че е прекрасна страна с неповторима природа, с хубави и гостоприемни хора, с достъпни и атрактивни туристически дестинации, които си заслужава да посетят (в това число не включвам Слънчев бряг и отчасти Банско). Не го казвам просто от куртоазия или патриотизъм – наистина го мисля!

Как си представяш своя живот след 5 години?

В моето семейство, по-специално сред мъжките му представители, цари следния закон – да не се женим преди навършването на 28 години. След пет години вече ще навлизам в тази възраст и може би ще ми е време да създам семейство, ако срещна подходящата дама...а може и вече да съм я срещнал. Към момента искам да живея и работя в България и от няколко месеца насам правя тъкмо това. Надявам се след пет години още да мисля така, да продължавам да развивам професионалните и академичните си способности, да подхранвам духа, а не егото си, да съм посетил Барселона, Прага и Охрид, да съм се докоснал до Бразилия, Иран и Русия. Освен това бих се радвал да намеря точната идея и правилната ниша, в която да реализирам свой проект в сферата на социалното предприемачество.

Какво най-много ти хареса/не ти хареса в България?

В момента съм в България и най-много ми харесва, че съм близо до семейството и приятелите си, че се занимавам с неща, които ме карат да се чувствам пълноценен, че мога да отида да карам ски, веднага щом падне първият сняг.

„Какво не ми харесва“ определено е по-трудният въпрос. „Плаващите“ плочки по улиците и ограниченото ксенофобско мислене на известна част от обществото. Надявам се и вярвам, че тя ще става все по-малка.

Ако можеш да направиш нещо за българите в Лондон какво би било то?

Може би бих организирал прожекция на новия български филм „Виктория“. Съдейки по трейлъра му и информацията, която имам, това ще е един от най-стойностните проекти във възроденото българско кино. Миналата година господин Стефан Командарев направи премиера на невероятния си филм „Съдилището“ в посолството в Лондон още преди да пуснат прожекцията в родните киносалони. Изключително ценен и незабравим за мен момент!

Разбрах, че наскоро и Максим Генчев е представил своето творение за Левски, но там вече говорим за съвсем друг тип „качество“, та предпочитам да не навлизам в подробности. Важното е, че българите в Лондон имат все повече възможности за достъп до родното изкуство – кино, музика, литература, театър. Би било прекрасно да се възползват максимално от тях.

А за българите в България?

Бих се постарал всички заедно да постигнем поне част от нещата, които изброих в отговора на един от предишните въпроси. Бих се радвал, ако ние, българите, осъзнаем себе си като творци на собствената си съдба, като хора, които притежават вярата, уменията и силата да направят живота си по-добър и по-щастлив.

Присъства на сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Какво видя и научи там?

Преди четири месеца аз и Анина Йовкова бяхме избрани за младежки делегати на България към ООН. В качеството си на такива работим активно за развитието на младежкия сектор и доброволчеството в България и наскоро представлявахме младежите на страната ни пред юбилейната 70-та сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк. Там направихме изказване пред Трети комитет по социални, културни и хуманитарни въпроси, присъствахме на работна среща с генералния секретар на ООН Бан Ки-Мун и организирахме две съпътстващи събития. По-мащабното и добре организирано от тях акцентира върху ролята на доброволчеството и солидарността в разгара на бежанската криза, а специален гост на събитието беше Н. Пр. Посланик Стефан Тафров – постоянен представител на България в ООН. Важно е да знаем, че в родната дипломация има изключителни професионалисти, хора на световно ниво, които успешно изпълняват мисията си да защитават интересите на страната ни и доброто й име. Именно такива са Стефан Тафров и Ася Цветанова, която представлява България в Трети комитет на Общото събрание и ни помогна изключително много по време на работния ни престой там.

Ако желаете да участвате в нашите разходки из Лондон, станете член на нашата група Разходки из Лондон, където обявяваме всяко наше събитие.