Разходки из Лондон разговаря с Теодора Петранова. Вероятно всички българи в Оксфорд познават Теодора. Тя е сигурна опора на българите и българската общност в университетския град. Теодора разказва за преместването си в Обединеното кралство преди 25 години, за живота си в Лондон и Оксфорд и визията си за българите във Великобритания. Радваме се, че познаваме Теодора.
От колко време живееш във Великобритания? Какви бяха първите предизвикателства, с които трябваше да се справиш след пристигането си?
Дойдохме през есента на 1991-ва: съпругът ми беше спечелил стипендия да прави Masters по международно право в Центъра по права на човека в Есекс, а аз си мислех, че ще попътувам малко и ще си оправя тромавия английски... За няколко седмици обаче разбрахме колко малко бяха отпуснатите средства, а аз – като неучаща, получих призовка да започна да плащам и council tax, така че ми се наложи светкавично да си намеря работа.
В София бях журналист, последно в националния всекидневник „Свободен народ“, а точно преди да заминем бях PR на една неправителствена организация – но първата ми работа на британска земя беше като помощник в кухнята на едно ресторантче, докато траеше коледната олелия. Беше си шок отвсякъде, но беше и пълно потапяне в живота на обикновените британци, за който само бях чела. Бяхме толкова бедни, че пестяхме стотинките за автобусни билети до супермаркета и се возехме само на връщане, с торбите с продукти, а понеже тогава в България цареше полу-гладният преход, щандовете с 20-тина вида сирена, които са стандарт за всеки хранителен магазин, на нас ни изглеждаха като рога на изобилието! Но понеже мислехме, че след година ще се върнем обратно, нищо не ни тревожеше сериозно...
От друга страна – студентският кампус беше като от филм: библиотеката беше многоетажна, имаше специални алеи за инвалиди, парк с езеро, катерици, цветя, професорът на мъжа ми ни канеше на гости, жена му ме развеждаше из околните забележителности – с тези хора и с много други от там сме приятели и досега. За повечето от тях обаче ние бяхме първите източно-европейци, които те срещаха – Стената току-що беше паднала - и често трябваше да отговаряме на елементарни въпроси за живота в „нашата“ част на континента. От тези години пазя спомен, че британците ми се струваха като някакви наивни деца, живели под похлупак, добродушни и позитивни, но малко скучни, на фона на доста невероятните личности, с които работех или се виждах из София и Пловдив (моят роден град). Но без помощта на тези доброжелатели от Университета в Есекс сигурно щеше да ми е доста по-трудно: за такива като мен имаше безплатни курсове по английски, много активно беше и Женското дружество, което правеше кулинарни базари и културни сбирки... Учителката ми по английски там ме нае за бейбиситър след само 2-3 седмици познанство, друга британка заведе групата чужденки на коледно Panto, обясняваха ни тънкости в поведението на местните, които за нас иначе биха останали скрити. Беше супер интересно, макар и напрегнато – и ако съжалявам за нещо, то е, че не съм си водила дневник и не съм правила повече снимки.
Пазиш ли вкъщи някой предмет, който ти напомня на преместването във Великобритания? Какъв е той?
Имаше едно канадско семейство студенти, те си заминаваха, момчето беше от програмата на мъжа ми и се засякоха за малко, той му даде някои учебници (тогава нямаше Интернет, а не може да се копира всичко), специализираната учебна литература беше скъпа дори за местните, та това беше голям жест – мъжът ми си ги пази и до днес тези учебници, а човекът, който му ги подари, е начело на Amnesty International Canada и двамата продължават да се засичат в разни горещи точки на света. Жената на този този канадец ми подари тогава една малка ваза - и този първи подарък за красота в чуждата страна съм го пренасяла от квартира на квартира през всичките ни години тук (живели сме на 10 адреса в 3 града във Великобритания, като в Оксфорд, където сме сега, това ни е второ заселване, след първите три години, които прекарахме тук покрай PhD-то на мъжа ми).
Работила си за БиБиСи в Лондон. Какво си спомняш от първия си работен ден? Колко години живя в Лондон? Какво най-много искаше да покажеш в Лондон на гостите ти от България?
Българската секция на БиБиСи се помещаваше в Bush House - и тогава, и сега Aldwich е едно от най-оживените места в центъра, а моето интервю беше на 24-ти май и аз първо бях на тържеството в Българското посолство и без малко да закъснея. Бях доста замаяна от пътуването (столичните автобуси имат ужасни спирачки и ако съм на втория етаж, лесно ме хваща 'морска болест' от честото спиране и тръгване). Но тази първа разходка из коридорите на Bush House е незабравима! Докато броях колко часовника има по пътя до секцията, си мислех предимно за това, че Георги Марков е работил тук, мостът Waterloo е на една крачка... После години наред човек тича с материали или записи по тези коридори в напрежение да не си изпусне емисията и напълно забравя за величието и красотата на сградата (която, между другото, е сред най-посещаваните в Деня на отворените врати, когато може да се влиза в държавни и други специални сгради в британската столица)...
В Лондон живяхме близо 9 години – и въпреки стреса и умората, които са неизбежни в делника, винаги съм сe oпитвала да намирам празник в града: фестивали, на които четат Джон Фаулз или Джулиан Барнс, постановки със Стивън Фрай или Жулиет Бинош, мюзикълът Cats на Drury Lane, на който успях да заведа един мой гост седмица преди последното представление, или балетът Nutcracker на Covent Garden, който и двете баби на моята дъщеря обезателно искаха да видят, а тя пък искаше да гледа пак и пак динозаврите в Природо-научния музей, докато беше малка, или палачинки в Хамстед през лятото, или най-новото във V§А, или даже едно капучино на Covent Garden със сестра ми... Не е ли всичко това зашеметяващо? И понеже в Лондон дори кореняците не познават всичко, всяко излизане носи нещо ново: наскоро моя приятелка ме заведе до къщата на Фройд на Finchley Road, после ходихме до пешеходната пътека на Abbey Road да се правим на Бийтълси... Ей това ми липсва от Лондон – да изляза за малко и да се върна със спомен! Но все пак си го подарявам и сега от време на време - от Оксфорд до Marble Arch е около час и нещо, така че когато имам свободно време, с повод и без повод - Лондон е на една ръка разстояние...
От колко години живееш в Оксфорд? Как животът е по-различен там от Лондон?
Оксфорд е прекрасен в един по-класически, по-сдържан вариант на 'британското': повечето обитатели на града се занимават предимно с умствен труд в един от двата университета в града, или в други научни, образователни или издателски институции. В улиците между колежите, някои от които от 13-ти век, човек може да се сблъска с математика Андрю Уайлс (намерил решение на Теоремата на Ферма), който върви заблян с пазарска чанта в ръце, или да проследи в Университетския парк как професор Ричард Доукинз методично разхожда кучето си... Но освен неоспоримото външно величие на сградите в центъра нещата тук не са така на показ, както в Лондон - тук трябва да си член на клубове, да принадлежиш на групи по интереси, да знаеш кога и къде се случват 'твоите' неща – защото всеки ден в Оксфорд има огромно количество конференции, семинари, срещи, дискусии... и човек понякога просто не знае кое да избере от това море на интересни събития!
Някога е имало напрежение между колежаните и гражданите, и даже са ставали редовни битки по кръчмите, но сега градът до голяма степен се е посветил на образованието, макар че има и други индустрии – например производството на колите Мини, или някои нови технологии, както и туризъм (жителите на Оксфорд са под 200 хиляди, но годишно през града преминават 9 милиона туристи). За мен е важно и интересно, че има българи и в университетските среди, и в другите сфери, особено през последните няколко години. Забелязва се растящ брой на млади, активни хора с различни професии, които се заселват предимно в по-малки околни селища (тъй като самият Оксфорд е по-скъп за живеене и от Лондон). Доста от тези хора са семейни и не искат децата им да загубят родния си език – и така всъщност се роди идеята за българско училище тук. През януари 2016-та става точно една година, откакто с колежката Валентина Александрова-Кирова, която е историк, започнахме занятията на нашето училище „Слово“: в началото имаше само 17 деца, но сега вече имаме 32 ученици в 4 класа, плюс танцов състав „Ритъм Оксфорд“, който направи първата си изява пред публика на Коледното тържество на училището. Вече сме членове на АБУЧ (Асоциация на българските училища в чужбина) и активно лобираме за признаване на квалификациите GCSE и А-level по български език.
Ако се съди по изборите (на тези през 2013-та, например, в секцията в Оксфорд гласуваха близо 260 души), наоколо има още доста българи и се надяваме те също да дадат шанс на децата си да пазят българския език, история и традиции с помощта на нашите занятия.
От много години живееш във Великобритания, общуваш активно с българи тук - как днес би описала какво означава да си българка? Представи си, че си Томас Мор, как изглежда идеалното българско общество във Великобритания?
Ако се съди по активността на най-новите ни диаспори във Великобритания, тук идват доста активни хора, с идеи и енергия – но тези хора мислят предимно за бизнес, за кариера, за реализиране в избрана професия. Може би след 10-15 години, когато уредят бита, те ще започнат да мислят и за „по-високи“ ценности... От личен опит знам, че колкото повече години минават далеч от родината, толкова повече човек се стреми да запази това, което му е било скъпо – дали от носталгия или от патриотизъм, не знам... В същото време по-улегналите български емигранти – отпреди 40-50 години, не са оставили особени структури за поддържане на българското: може би защото са били разочаровани от политическия режим и не са имали стимул да развиват културни центрове, училища или читалища, да събират стипендии или помощи... И така, няма приемственост, няма на какво да се опре сегашното поколение българи, тепърва се гради по нещо тук-там, хората си правят танцови групи, събират се на празници, но всичко е доста битово. На мен ми се ще да има една гражданска организация на българите във Великобритания, с клонове в различни селища, която да има единна програма за образование, за култура, за връзки с британски, европейски и български институции. Може да се погледне как са се организирали арменските, полските или например, прибалтийските общности по света – има какво да се научи от други по-сплотени диаспори.
Но ние не бива и да се фиксираме върху темата за българското за сметка на всичко останало: в един космополитен свят е по-добре да се мислим като европейци или граждани на света с интересни традиции, отколкото да се „цепим“ от нашите приемни общества. Успешната интеграция може да стане с позитивно и адаптивно мислене, което запазва специфичното, но търси и развива общото с нашите нови съседи, партньори, работодатели, хазяи, приятели и дори роднини.
От наблюденията ми за тези 25 години, в които съм тук, мога да кажа, че българите, които са се интегрирали успешно, са най-добрите посланици на България.
Семейни снимки на Теодора от Великобритания
Tеодора и съпругът й Борислав, в далечната 1991-ва. "Пътувахме като невидели: до Уелс, до Йорк, до Брайтън, но също и до континента - Париж, Брюж, с автобус, за друго нямахме средства. Нали мислехме, че ще се връщаме в края на учебната година - искахме да видим нещо от света…"
По онова време в Университета в Есекс има само двама български студенти, а тук Борислав демонстрира колко е впечатляваща библиотеката, която освен това работи и до късна доба.
Ако времето е подходящо, най-добре е да заведете гостите си на "пънтинг" - разходка с (плоскодънна) лодка по река Черуел в Оксфорд. Добавете ягоди със сметана и пенливо вино - и сте подарили на приятелите си един уникален спомен.
В последните години Теодора преподава Теория на познанието (критическо мислене) в IВ колежa St. Clare's в Оксфорд, където освен това pаботи и в колежанската библиотека.
Теодора преподава и българска литература на ученици от България, когато те искат да вземат родния си език като основен. Заради тях тя е започнала и колекция с книги на български в колежанската библиотека. Преди време Теодора е водила и упражнения по разговорен български към Факултета по древни и съвременни езици към Оксфордския университет.
В неделя, 15 май, организираме разходка в Челси. Заповядайте! Ето поканата.
