Милена Везенкова: Амбицирам се като ми кажат, че нещо не може да стане
Разходки из Лондон представя българи с любопитни проекти в Лондон: Милена Везенкова разказва за българските училища в лондонските квартали Тотнъм и Баркинг, които създава през 2009 г. Днес в двете училища се учат над 400 ученици. Ако имаше конкурс за най-предприемчиви българи в Лондон, Милена щеше често да е сред награждаваните, благодарение на многото си бизнес проекти. В този разговор я разпитваме за училищата. Макар че сме били и в двете, за първи път чуваме тяхната история от Милена.
Историята на създаването на българските училища в Баркинг и Тотнъм не звучи много патриотично или главозамайващо. Просто имахме свободно помещение над тогавашния ни магазин и се чудех какво да бъде - да го даден под наем ли, да е вид склад ли, просто нямахме идея. И тогава клиенти на магазина, който се намира в Източен Лондон, предложиха да го направим училище, защото им е невъзможно да водят децата си чак до Българското посолство. Прозвуча ми смешно и забавно, и като мечта. Започнах на шега да търся информация как би могло да стане това. Писах писма до различни институции с молба за съвет и помощ. Никой не ми отговори, а неофициално чух ,,няма как да стане''.
Много обичам, когато някой ми каже, че нещо не може да стане. Изтълкувах липсата на отговор за откриване на училище по следния начин - щом никой не ми казва как да стане, това означава, че аз трябва да реша как ще стане. И започнах да правя нещата по логичния начин, все едно ще правя нов магазин. Хей, аз това работя и това мога, никъде няма наръчник как се прави училище. Ремонтирахме помещението, подсигурихме нужното оборудване и най-важното, намерих много добра учителка. По Коледа направих детско парти, на което информирах присъстващите, че планирам да направя българско училище, което ще залага на изучаването на български език, български песни, обичаи и ще учи децата на всичко най-важно от българската история. Рекламен подход, един вид, с цел - популяризиране на идеята. Нямахме конкретна програма, защото започнахме на 18 януари 2009 г., тоест 4 месеца след началото на учебната година. Децата бяха първо 20, бързо станах 40 и ,,госпожа директорката'' (обръщение, което и до днес ме изненадва и ми трябва време да се сетя, че се отнася за мен) осъзна, че стаята е малка и че играта на училище приключи и че трябва да се направи сериозна организация, ако искаме повече деца да събираме на едно място. За късмет, от следващата година Министерството на образованието и науката започна да обръща по-голямо внимание на училищата в чужбина и ние, бидейки вече такова, имахме право да кандидатстваме за финансиране. Така започна всичко. Оттогава сме разширявали и обновявали помещенията около 10 пъти, като в момента сме в трета сграда.
При нас има място за всички деца, които желаят да учат и които са отворени към българската култура. Много често повтарям и всъщност се гордея с факта, че българското образование в чужбина е по желание. Всяко дете, живеещо във Великобритания, задължително трябва да ходи на английско училище, където учи общообразователните предмети. Идвайки при нас, детето получава и сертификат за владеене на български език, както и за история и география - в частта за България. Тоест, когато едно дете или по-скоро семейство се завърне в България, детето, за да продължи образованието си без приравнителни изпити, трябва да бъдат представени документи от българско и английско училище. Това дава право на ученика да продължи в съответния клас в България.
Ако мога, бих насърчила по-модерен и по-технологичен начин на преподаване за българските деца в чужбина, с повече практически и интерактивни занимания. Децата ни живеят в ново време и училището трябва да е ново и модерно, да се движи в крак с времето. Театърът, танците, музиката и изкуството като цяло, бих искала да са неизменна част от учебния процес. Разбира се, съобразен с възрастовата група и учебния материал. Също бих искала децата да учат възможно най-много езици, всякакви. Бих искала да има часове просто за разговори и дискусии, в които децата да питат, да правят забележки на учителите и да бъдат учители на по-малките деца.
Всеки ден имам различни идеи, не знам как ще прозвучи, но е факт. Много от тях са вече осъществени и не са мечти, а реалност. Смятам, че спрямо възможностите в момента, училищата са на доста високо ниво и се гордея с това. Носят ми само положителни емоции, което е трудно да се каже за друг вид работа или ангажимент. Не знам, мечтата за мен е нещо голямо, различно и с "wow" ефект. Например, бих искала в един момент училищата да си имат свой собствен ,,дом'', големи красиви сгради с дворове за игра и различни видове занимания. Защо не и да станат нещо като българска езикова гимназия в Лондон, която да дава езиково образование по български език, наред с английския стандартен модел на образование и да се посещават ежедневно, като нормално училище. Просто мечта.
Повече информация за българските училища "Васил Левски" в Баркинг и "Розова долина" в Тотнъм може да намерите във фейсбук профила на училищата, както и на сайта на училищата, където може да попълните форма за записване на своите деца за следващата учебна година.
