Ани: Влюбих се в ритъма на този многоцветен град
"Срещата ми с Лондон започна по най-лошия възможен начин. След 24-часово пътуване, от които 20 във въздуха, ни задържаха на границата. Летяхме от Австралия и аз, и съпругът ми имахме български лични карти, но детето (13-годишен пубер) нямаше нищо друго освен австралийския си паспорт. Това някак предопредели, че трябва да стъпим на mother land като поданици на Кралицата, а не като европейски граждани.
До тук добре, всички имаме австралийски паспорти и сме официално поканени да гостуваме при моя приятелка. Официално, официално, колко да е официално? Текствали сме си във Facebook, където е и адресът й. Разбрали сме се да ни чака на гарата. Да, но митническите служители искат да им покажа точен адрес и покана. Естествено, точно тогава телефонът ми ме изостави и макар че бях платила роуминг не успях да се вържа към wi-fi на летището. Вече ужасно изнервена и нуждаеща се от храна, вода и баня ги попитах, дали ще им трябва тази информация, ако влизам с българската си лична карта. Отговорът беше Не. Тогава заявих, че аз и мъжът ми влизаме и им оставяме детето, което е австралийски гражданин, и да се оправят със съответното посолство. Получих леко стресиран поглед от детето, но той не можеше да се сравни с шокирания вид на митничарите. След по-малко от 5 минути бяхме проверени и допуснати във Великобритания.
Аз съм „скиталец“ по душа, чувствам се добре почти навсякъде, но мога да кажа, че Лондон ме прие и ми позволи да го приема в момента, в който излязох от летището. Дори и да не си стъпвал в Лондон, той е някак познат. Все сме чували за Big Ben, за Westminster Abbey, за Dawning Street и за какво ли още не. Не сме чували, обаче, за малките улички, за пазарите, за хората и за атмосферата, която не може да се усети през снимки и текст.
Влюбих се в ритъма на този многоцветен град, наслаждавах се на надпреварата с времето. Редувах моменти на спокойно излежаване и преследване на влакове в метрото, което е като лабиринт и въпреки това някак лесно за ориентиране.
Бях удивена колко много българи има в Лондон. Чувах българска реч на всеки ъгъл. В Австралия е рядкост да срещнеш сънародник, за добро или зло. Няма да говоря за времето, защото то си беше типично, но не мога да обвиня Англия или Лондон, защото за един месец (юли) ни валя и в Лондон, и в София, и в Рим. Бих живяла в този динамичен град и бих се чувствала уютно изгубена в него."
