Бях в Лондон преди осем години, за първи и единствен път досега, заради голямата изложба на Франсис Бейкън в „Тейт Бритън“, по повод 100-годишнината от раждането на художника. Изложбата беше зашеметяваща. Лондон също. В Хайд парк намерих чисто нов неотварян чадър с дървена дръжка, сякаш проядена от старчески петна. Зърнах го в момента, когато започна да вали. Заседях се в множество книжарници и в „Тейт Модърн“, но и в градините на Кенсингтън, до скулптурата на Питър Пан и десетките птици, плуващи в реката. Хапнах с приятели в арабски ресторант, във вегетариански ресторант в Камдън и в двуетажна френска сладкарница в Сохо, чийто собственик е австриец. Седях и в кафене-сексшоп, където две английски баби не виждаха плакатите и рисунките по стените, не забелязваха вибраторите на витрините или пиърсинга на сервитьора в кожени дрехи, а съсредоточено обсъждаха с него какво кафе да си поръчат. Разхождах се покрай Темза, влязох да разгледам изложбата на Жюлиет Бинош в сградата на БФИ на Саутбанк. Актрисата беше нарисувала портрет на всеки режисьор, с който беше работила, и на героинята, която е изиграла във филма. Минавах по мостове и край закотвеното копие на кораба на Франсис Дрейк. Разгледах отблизо и копието на „Глоуб Тиътър“. Влязох в музея на Холмс на „Бейкър стрийт“, на която е живял и Хърбърт Уелс. Купих бюст на детектива, който подарих на брат ми за новия му апартамент. Бях на концерт в клуб, в който са свирили „Блър“, „Пълп“, „Меднес“ и кой ли още не. В полунощ минах с близки хора край Уестминстърското абатство и то ми заприлича на гигантски бял призрак, надвиснал над града. Над наистина живия Лондон.
Стефан Иванов, поет и културолог
Снимката: Яна Лозева
Прочетете също стихотворението от Стефан Иванов
