Актрисата Габриела Хаджикостова за театъра, Будапеща и Лондон

Аз съм Десислава Дякова, един от създателите на този сайт. Много харесвам актрисата Габриела Хаджикостова (на снимката), която преди години гледах във Виена в постановката „Елада Пиньо и времето“  по романа на Керана Ангелова. Габриела Хаджикостова ще има скоро представление в Лондон, на което ще отида с удоволствие, но преди това искам да я представя на читателите на нашия сайт Българи в Лондон. 

Живея в Будапеща от 37 години. Родена съм в семейство на артисти. Исках да следвам актьорско майсторство за мюзикъл, но такова образование нямаше в България. Проучих, че има в Театралната академия във Виена и в Будапеща. Виена за мен щеше да бъде по-лесния вариант, защото съм от австрийски род. Прабаба ми е виенчанка и е преподавала в Музикалната академия във Виена. Но говорим за годината 1982. Австрия беше капиталистическа държава и беше немислимо да ми разрешат да следвам там. Това е нещо, което днешните млади хора трудно разбират. Остана ми Будапеща. Стръмен и труден път.

Една година следвах в театралната академия в София, след което заминах за Унгария, където първо в продължение на една година учих унгарски по осем часа на ден. И съобразно поставените условия трябваше да се явя на приемни изпити в академията наравно с унгарците. И ме приеха, което беше невероятно и за самата мен.

След това, както обикновено се случва, се омъжих в Будапеща. След завършването си се прибрах в България за две години. И съпругът ми ме придружи. И двамата преподавахме в тогавашния ВИТИЗ. Но това бяха тежки времена в България и съпругът ми настоя да се върнем в Унгария, където вече имах предложение за работа още след завършването на Академията. Избрах да остана, защото театралното мислене и език в Унгария беше на друго ниво и аз, като тукашна възпитаничка, бях свикнала на тукашните театрални традиции. Театърът тук беше по-алтернативен, по-авангарден, инспириращ, многопластов и следващ всички течения на съвременния европейски театър. И това беше провокиращото и интересното за мен. И ми помогна да се развия в доста посоки. И да вкуся от много направления, докато избера своя път и започна да правя своя театър, отговарящ на интересите ми и на принципите ми в изкуството. Мюзикълът остана на заден план.

Българите в Будапеща имат повече от 100-годишно присъствие в унгарската столица и са една от 13 националности, които се ползват от признанието и подкрепата на унгарската държава. В началото са били само градинари – преселници и търговци. Сега вече в общността има и много хора, които живеят тук по смесен брак или са следвали в Унгария, или са дошли да работят тук.

Тукашната общност е много обединена, защото има богато минало. Прозорливи българи са основали през 1914 година Дружество на българите в Унгария, което ги е обединявало. Това е една от най-старите цивилни организации в Унгария. Създали са свое училище още през 1918 година, построили са църква. А през 1957 година са построили със собствени средства културен дом. Всички големи фамилии са направили сериозни дарения. Разчитали са на себе си и един на друг.

Сега унгарската държава дава доста сериозни субсидии за поддържането на културна автономия на всички националности. Има закон за малцинствата. Това е уникална политика на държавата. Благодарение на тази подкрепа ние поддържаме детска градина, училище, професионален театър, изследователски институт, документационен център и библиотека, картинна галерия, три танцови състава. Имаме издания – месечен вестник Български вести и Хемус – списание за обществен живот и литература. Както веднъж седмично имаме програма по унгарското радио и по унгарската телевизия.

Като човек, занимаващ се с изкуство и култура, съм в ръководството на Българското дружество от години. Правя предложения и вземам решения за всичко, свързано с културния живот на общността. Отговарям за всички културни институции, за образованието.  Отговарям и ръководя цялата културна дейност на българите тук. Доста е задължаващо и натоварващо. Но ми доставя много голямо удоволствие.

Всичко това се осигурява от унгарската държава. Няма друг подобен пример за това в Европа. Имаме много сериозна база и живеем много сплотено.

Триезична съм и използвам това в работата си на сцена. В продължение на 16 години бях водеща актриса в Немския театър на Унгария. Но след това създадох свой собствен театър и напуснах. Сега съм отдадена само на Малко театро – така се казва театърът ми.

Стремежът ми е да разпространявам българската култура в Унгария, Германия и в много страни, където гостувам със спектаклите и концертите си. Всичките ми постановки се базират на български текстове. Драматизации на романи или импровизации по дадени текстове на известни и стойностни български писатели. И затова най-голямо удоволствие ми доставя да играя в оригинал, на български. Много свои постановки съм дублирала на унгарски и немски. Има обаче постановки, чиито текст не търпи да бъде изговорен на друг език. Нарушава се ритъмът му, начина на игра с гласа. В тези случаи играя със субтитри.

Аз съм винаги щастлива, когато се срещам с интелигентна и чувствителна публика, независимо от мястото. За мен е много важно емоционално да заразявам публиката. Да спечеля хората за даден текст. Да им покажа дълбочината и красотата му. Да ги докосна. Да ги накарам да се замислят, да ги разплача или да ги разсмея по фин и интелигентен начин. Обичам по-дълбоките неща. Не обичам повърхностно забавленческите неща нито на сцена, нито в ефир.

Вече съм била в Лондон. По принцип съм космополитен човек. Много често пътувам и се чувствам добре и щастлива навсякъде. Но това, към което се стремя винаги е да не се чувствам турист, а да мога макар и за малко да усетя атмосферата на града и живота на хората, които живеят там. Да бродя сама, да откривам сама нещата. Създавам си собствени ритуали, избирам си приятни места, където да пия кафе и да наблюдавам хората и те бавно ми се превръщат в тамошни традиции, макар и за кратко. Не обичам да тичам по туристически обекти само и само за да докладвам, че съм видяла максимум за минимум време и съм се отчела. Импровизирам на място. Без туристически пътеводител. Ако един град ме заплени се връщам там отново и отново, понякога дори за месец, когато времето ми го позволи.

На 21 и 22 февруари от 19 часа в Българския културен институт ще се състои музикалният пърформанс „Сърцето на динята“ с участието на Габриела Хаджикостова и Николай Иванов ОМ. За безплатна регистрация за събитието натиснете тук