Естественият роман на тъгата или лабиринтът за загубване на Георги Господинов
[caption id="attachment_2286" align="aligncenter" width="1000"]
За Георги Господинов е писано и ще се пише много. Надявам се, читателю, да си прочел нещо негово. Някои от прекрасните му стихове, чудесните му разкази, есета, или някой от неговите романи. Сигурно познаваш този човек. На езика на сухата информация: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%93%D0%BE%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2
Интересно изглежда линка, с всички тези символи. А зад него се крие краткия животопис на един пълнокръвен, жив, истински, искрен и честен писател, с когото много хора в България и по света олицетворяват съвременната българска литература. Но какво е Георги Господинов за всеки един читател е дело лично и субективно. Ще ви кажа какво е за мен. На първо място, ще се възползвам от едно чудесно определение за него, той е „машина за истории”. Истинска еманация на емпатията. Един от малкото хора, борещи се за запазването на човечността в съвременния технократски, стерилен, безчувствен, компютъризиран, комерсиализиран и озлобен свят. Човек на думите, духовното, ежедневното, реалното, естественото, малките неща, на съмнението и обживяването на битието. Разказвач на приказки, историк на животи и памети, лечител на души, стилист на неизговореното, небрежно кръжащ из цялото мироздание и потайните кътчета на човешкото осъзнаване. Нежен и тъжен, болезнен и непосилно лек. Той населява книгите си с образи, разкрива ни вселени от чувства, мисли и страсти, докосва и разкъсва, сприятелява и демонизира, без да съди, без да дава оценки. Само регистрира взаимната свързаност на сферите на личното и вселената. И човешки, толкова човешки.
След световния успех на Естествен роман, идва още по-силното избухване неговия талант с Физика на тъгата. Роман-лабиринт. Съкровищница за истории. Спирала от образи и животи. Сливане на въображение и реалност. Сборник с разкази с един и същи герой в различни измерения. Той са. Книга, която не може да бъде разказана, но трябва да бъде прочетена. Възхвалявана от критиката в целия свят, обожавана от читателите, с вече 10 издания, номинирана за изключително престижни награди, отбелязана като явление дори в Ню Йоркър.
Откъс от романа "Физика на тъгата" публикуваме по-долу с разрешение на автора.
Прочетете тази книга, подарете я на приятел. На български или на английски език. Изключителният превод на Анджела Родел я прави равна по сила и на двата езика. Срещнете се с Георги Господинов. Заслужава си.
Светлозар Желев е директор на Националния център за книгата към НДК, бивш главен редактор на литературното списание “ГРАНТА България”, издател, блогър, читател.
Прочетете също и интервюто на Светлозар Желев: Кои български книги се харесват в чужбина.
Откъс от романа Физика на тъгата Краят на индианците
Историята, която искам да разкажа, се случи след прожекцията на един от тези филми. Помня, че винаги излизахме замаяни от киното, като от битка с белите. Поне час след това още бяхме с единия крак вътре, полуиндианци-полутретокласници. Усещането беше почти физическо. И така, след един от тези филми влязохме в сладкарницата до киното да си вземем редовната боза и тулумбичка. Трябваше ни известно време да се съвземем от битките, да слезем от конете и да влезем в скучния български свят. Наредихме се на опашка в онази сладкарница. Дойде редът на първия от тайфата ни, нека кажа, че беше нашият вожд, и той поръча с достойнство своята боза и толумбичка. Продавачката си бъбреше с някого и не го чу. Вождът стоеше пред витрината с каменно изражение на десетгодишното си лице. Когато жената зад щанда най-сетне го погледна и леко грубо подхвърли „Айде, малкия, казвай кво ше пиеш, няма да те чакам”, той изстреля хладно: „Чингачук не обича да повтаря.” Прозвуча неочаквано за всички. Определено се искаше смелост за хвърлянето на такава реплика и дългата пауза, в която се чуваше само вентилатора, подчертаваше величието на момента. Миг по-късно обаче продавачката и няколко от обичайните посетители този следобед като по даден знак избухнаха в смях. Беше много подло (подлярско, бихме казали тогава), повече отколкото да ни набият или изгонят. Чингачук не издържа и хукна навън. Ние също „яхнахме конете”.
Никой от нас не се подигра после с Чингачук, напротив, оценихме куража му в един свят, който пет пари не дава за теб. Особено ако си хлапе, в трети клас.
Епилогът на тази история е доста по-мрачен. Обикаляйки градчето Т. сега, години по-късно, попаднах на стрелбището. Можех да се закълна, че беше същият фургон от моето детство, избелял и ръждясал. Дори пушките бяха същите, просто прикладите се бяха олющили още повече. Най-магическото място някога за нас. Само тук можеха да се видят всички иначе заключени съкровища на чужбините (сега вече знам, че идвали от Югославия). Тази пещера на Али Баба с цигарени дъвки, цветни картички с Гойко Митич, Клаудия Кардинале, Бриджит Бардо, календарчета с разголени жени, тесте карти, снимка на намигаща жена според ъгъла, от който я погледнеш, химикал с плуваща лодка в него, ароматизирана китайска гума за моливи, пистолет запалка, пистолет с капси и барабан, кожен колан с огромна метална тока, значка с Елвис Пресли, ключодържател с Айфеловата кула, стар календар с целия футболен отбор “Левски”, стъклено бастунче, пълно с цветни бонбони, бенгалски огън, кожена каубойска шапка, пластмасов кобур, стъклени топчета във всички цветове и размери, бакелитови балерини, порцеланова Червена шапчица с вълк… Цялата тази пластмасово-порцеланова империя на кича, пак казвам, неоценима за нас някога, сега изглеждаше вехта и разгромена. Във всеки магазин вече можеше да се видят къде-къде по-големи съкровища (и по-голям кич). Най-отпред стояха онези кафяви, зле отлети в калъп индианци с томахавки, лъкове, копия, коне и пр., за които всички умирахме тогава. Наближих фургона и тогава внезапно разпознах в мъжа зад тезгяха гордият някога Чингачук, поостарял и понаедрял, да подвиква към група безразлично отминаващи деца. Филмът беше свършил.
Не му се обадих, оттеглих се в сянката на кестените отсреща и останах да наблюдавам. След малко на сергията се появи момче на около 15, вероятно синът му, размениха няколко думи и Чингачук си тръгна. Изчаках още малко и отидох при момчето. Платих си десет изстрела, избрах една от двете пушки и започнах да стрелям по орехите. Още с първия изстрел стана ясно, че пушката бие няколко сантиметра вляво. Старият трик на всички стрелбища, чак ми стана мило.
– Пушката бие встрани, казах.
– Ами не, не би трябвало – изчерви се момчето. – Опитайте с другата.
– Не, на тази вече й знам отклонението – засмях се. Счупих няколко ореха, после се прицелих във вълка, който хукна да гони зайчето, после в принца, който се наклони и целуна принцесата…
– Изберете си какво да вземете – каза момчето, след като върнах пушката на мястото.
Попитах колко струват индианците, взех един приклекнал стрелец в ръката си, после друг, конник, галех ръбовете им, оглеждах ги като ценител. Момчето стоеше и гледаше невярващо. Сигурно бях първият, който проявяваше интерес. Когато казах, че искам да купя всички индианци, то сякаш се уплаши. Не знаело какво ще каже баща му, той много държал на тях. Нали се продават, казах по-твърдо. Да, да, продават се, отвърна момчето и се огледа безпомощно за баща си. А каква е цената? Цената, разбира се, беше смешна. Ето какво ще направим, казах аз, ще платя всички, а ще взема половината. Нека другите да останат за баща ти. И му кажи да не ги дава толкова евтино. Тук има принадена стойност от миналото. Не съм сигурен, че ме разбра.
– Вие колекционер ли сте – попита момчето, докато ми подаваше евтината найлонова торбичка с индианците.
– Може и така да се каже.
– Оставете някакво име или минете пак, баща ми много ще се радва да се запознае с вас. Тук никой не се интересува от индианци.
– Поздрави баща си – отвърнах, тръгвайки си
– Как се казвате… – извика момчето подире ми.
Направих още няколко крачки, не бях длъжен да отговарям, можеше да се престоря, че не съм го чул. Но все пак се обърнах
– Бързоногият елен е индианското ми име – махнах с ръка и потънах зад завоя.
Страничен коридор
Сляпа баба. Най-лесният начин да си направиш лабиринт – завързват ти очите и тръгваш. Изведнъж светът се преобръща, стаята, която така добре си познавал става друга. Истински лабиринт в който се блъскаш, нараняваш, придвижваш с охкания. Сега си мисля, че това би била любимата игра на Минотавъра.
Като деца си обещахме с моите братовчедки, че колкото и да остареем и да се променим, и да имаме деца, и да станем важни или съвсем да изпаднем, ще се събираме в един уречен ден всяка година и ще играем на сляпа баба. Докато наистина станем слепи баби, смееха се те. Случайните докосвания, докато се опитваш да хванеш някой в тъмнината, дългото разпознаване чрез опипване, бяха част от невинната еротика на тази игра. За последен път играхме някъде в последните курсове на университета. Спомням си само, че налетях на огромния кактус в хола и после два дни вадих трънчета.
Жулиета пред киното
Откакто съм тук, това сигурно е едва третото ми излизане.
Вървя бавно по смрачаващите се улици, срещам хора, чиито лица нищо не ми говорят. Потъмнели, уморени, безизразни. Ранният сумрак на октомври пада бавно, мирише на печени чушки, всички са се прибрали за вечеря, чуват се реплики от (един и същ) сериал. Минавам покрай градското кино, отдавна забравило мириса на лента. И изведнъж зад гърба ми някакъв женски глас изстрелва на един дъх:
– Здрасти, здрасти… Какво правиш. Аз заминавам… айде, сбогом… скоро няма да се върна…
Скороговорка, последвана от странен беззвучен смях. Беше толкова неочаквано, че наистина се уплаших. Докато се наканя да отвърна нещо, макар че явно нямаше нужда, жената беше отминала. Жулиета, лудата Жулиета! Разпознах я в гръб, леко прегърбена и винаги забързана. Същото старомодно розово костюмче откакто я помня, с големи копчета от плат и повехнала шапка като на английската кралица.
Жулиета от моето детство, годеницата на Ален Делон, която все се въртеше около градското кино, пускаха я без пари, и знаеше всички филми наизуст.
Веднъж като дете, докато още притежавах обилно онази способност, усетих цялата какофония в нея. Сякаш самата тя беше направена от филмови сцени, леко размазани и редуващи се с бясна скорост. Връхлитаха влакове без спирачки, коне, любовни тръпки, няколко безмилостни ритника в корема, лица, реплики, юмрук в лицето, ниско прелитащи самолети, случайни реплики, тъга и еуфория… измъкнах се изтощен и замаян.
Блажена от “връзката” си с Ален Делон, тя все обясняваше как той ще я вземе от Т. и ще я отведе директно, пар авион в Париж. Беше неграмотна и непрекъснато търсеше някой да й пише писмата до нейния възлюбен. Тъй като често се навъртах около киното и бях от малкото, които не й се присмиваха, се превърнах в най-чест писач на писма, местен Сирано дьо Бержерак. Всички те започваха със “Скъпи на сърцето ми, Алене…”, минаваха задължително през кратък коментар на последния филм, в който нейният любим се е проявил и подробно обясняваше как е разчела знаците, които той й пращал от екрана. Понякога си позволяваше малки ревниви предупреждения, като например да внимава с младата Ан Парийо, а също и с тази кокошка М. Д. (сменях в движение “кокошка” с “кокона”)… Писмото винаги свършваше с уверението, че тя, Жулиета, е готова, няма много багаж и го чака, да драсне два-три реда кога ще дойде да я вземе. Ще я намери всеки следобед пред киното. Слагах писмото в плика, пишех “Париж, Ален Делон” и тя собственоръчно го пускаше в жълтата пощенска кутия. На подател неизменно стоеше “град Т., Жулиета, пред киното”. Както се вижда, тези адреси само подчертаваха славата и на двамата кореспонденти. Познати в света и в града си.
Един ден обаче чудото се случи и Жулиета получи писмо от Ален Делон. Някой го бил оставил на касата на кино “Вапцаров”. Че на печата върху плика се чете името на съседния град и писмото е написано на български, си остава незначителна подробност. Имах честта да бъда първият му читател, Жулиета вече не се доверяваше на друг.
“Скъпа Жулиета, пишеха местните шегобийци, с цялата си локална жестокост, получавам редовно писмата ти и се принудих да науча български, за да мога да ти пиша. Невинаги успявам да ти отвърна, защото съм затрупан с работа и жени, но на жените аз не обръщам никакво внимание поради вечната ми обреченост на теб, свидна рожбо, годенице моя. Не преставай да ме чакаш, събери си чеиза, тури и банския, ще мина да те взема от Т. директно за Канарските острови. Твой любящ те, Делон.”
Бяха я взели за канарче, но тя така пърхаше от радост, сърце не ми даде да настоявам, че писмото е фалшификат. Грабна плика от ръцете ми, завря носа си в него, сякаш можеше да улови нещо от парфюма на Делон, после ме прегърна, скри писмото в пазвата си и тръгна да обикаля полудяла от щастие града, да разнася благата вест и да се прощава.
Вече нищо не можеше да разбие увереността й, че Делон ще мине и тя прекарваше всички следобеди пред киното с една малка окъсана чанта с чеиза и банския. Минаха години, киното го затвориха през 90-те, самият Делон безмилостно остаря, а Жулиета не пропусна нито един следобед от висенето си там, на уреченото място. Разравям в архивите си и старите вестници от онези дни, никаква снимка не мога да намеря, никакъв знак за нея, единствената аристократка в града. Нейният брат, Гошо Центъра, беше й отнел титлата на градския луд, какво неравенство и в лудостта. Него самият, благ и безобиден, го намерили удавен, заплетен в тръстиките на Тунджа. По запазената му снимка, която прилагам тук, можем да възстановим малко и от озареното лице на сестра му, Жулиета.
Да прибавя и историята на Жулиета в капсулата на тази книга. Един ден Делон, стар и забравен, ще научи, че в град Т. пред някогашното градско кино всеки следобед в продължение на 40 години (тук Пенелопа се смалява от срам) го чака една жена с целия си багаж в малък сак.
Прочетете впечатленията на Георги Господинов за Лондон: Георги Господинов за Лондон.
Ако желаете да участвате в нашите разходки из Лондон, станете член на нашата група Разходки из Лондон, където обявяваме всяко наше събитие.
