Керана Ангелова описва Сливен
За българите в чужбина България може да се слее с представата за родния дом, улица или град. Макар и далеч, в съзнанието си българите продължават да виждат тези места, като невидими картини, окачени на стената. Сега една такава картина ще оживее. Всички от Сливен ще се почувстват у дома, а за останалите преживяването ще е красиво, защото разказът е дело на нашата любима писателка Керана Ангелова.
Благодарим на Керана за уюта, който носи.
Пет свободни часа в чужд град. Все едно – на самотен остров. Е, не съвсем. В този съботен ден хора има в изобилие. Само че от позицията на чужд човек, седнал на самотна пейка в сянката на ларгото, човек някак осезава самотата си като внезапен дар. Сред хора, а сам. Сам, но не самотен. Седи и наблюдава миговете наоколо. Ловец на мигове на непозната територия, прекрасно занимание за човек като мене.
И слънцето е в изобилие – както изобщо е необуздано ярко това лято, направо е ослепително. Бяла туптяща жега. Поради тази причина хората се движат под чадърите на огромните дървета, вляво и вдясно на ларгото, по средата на пешеходната зона тече предимно светлината. Седя си на пейката и оживлението по главната улица наистина ме впечатлява. Много бебешки колички, много деца, много млади хора, много красиви хора. Да не кажа, че всички, които минават край моята пейка, като на парад сякаш, са красиви и облечени с вкус. Никакъв кич, никакви кифли не демонстрират кифленско присъствие. Може би в Сливен е прието в съботния ден хората да излизат на разходка облечени като за празник. Ако е така, в това има нещо красиво провинциално, съхранено може би от десетилетия. Провинциално, провинциално, обаче всички тук са облечени със свободата, но и с мярката на естети и това силно впечатлява. Знам, че ще запомня жената на моя възраст, облечена в стила на петдесетте, в рокля-камбана на зелени и червени цветя, подстригана калипсо, с изящна талия и леко полюляваща се походка. Бон апети, подхвърля дискретно, минавайки отново край мен, когато ме вижда да си отхапвам от връхчето на хрупкавото рогче – тъкмо нея бях спряла да питам къде наблизо може да има магазинче за гевречета или нещо подобно. След жената, наистина изискана като французойка, през реката от хора минава момиче-русалка: в късо бяло панталонче, с дълги мургави бедра, приятно мускулести, с коси, белезникави на цвят, леко сгърчени като водорасли, спуснати в безреда до кръста. Стъпва малко непохватно, наистина като русалка, която току-що е захвърлила опашката си и сега се учи да ходи върху нежните си стъпала.
След това до мен на пейката посяда млада жена, дребна, слабичка, умислена. Гледа в краката си и едва забележимо се полюлява. Явно премисля нещо свое. До нея поспира човек на средна възраст и я пита къде точно е пощата. Пощата!, повтаря сепната жената, но без да вдигне глава и махва с ръка, без да проследи движението си. Просто указва посоката. Пристига мъж с детска количка, в количката спи дете на година и половина, момченце с ожулено коляно. За количката е завързано на ремък дребно кученце. Жената придърпва количката, започва да я тръска силно и да повтаря тихо, но напористо: Заспи'ай, чу'аш ли к'во ти ка'ам! Заспивай, чуваш ли к,во ти казвам!... Мъжът не се обажда. Но то спи, осмелявам се да й обърна внимание. Не ме е чула, даже изобщо, мята количката още по-силно, заспивай! Детенцето се събужда, размърква се, но някак неохотно. Кученцето се втурва да ближе раничката на коленцето му, жената вече с всички основания повтаря своето заспивай, мъжът най-сетне задава въпрос, няма ли нещо да кажеш, съвсем тихо, с малко думи пита за нещо важно, май, жената също е повече от лапидарна, съвсем тихо и тя, няма да кажа, не го поглежда, изобщо не го е погледнала до този момент, мъжът не настоява, гледа между краката си в земята, заспивай, нарежда жената, детето наистина заспива отново и тя най-сетне го оставя на мира. През това време се връща момичето-русалка, стъпва все така предпазливо, а над бронзовата кожа на бедрата и раменете му сякаш прехвърчат златисти прашинки, жената от моята пейка го проследява с поглед, дълго гледа след него, мъжът пък навежда по-ниско глава и продължава да гледа между краката си в земята. Сетне стават и тръгват: мъжът, жената, момченцето, кучето.
В същото време на улицата се разминават две жени, едната в синя рокля, другата в резедава и в един и същи миг възкликват: А!, разменят целувка по бузите и хукват в различните си посоки, без да са си казали и дума. Сетне от нищото сякаш се появява млад мъж с вид на испанец и наистина е испанец, започва разговор по телефона и аз разбирам, че по-бързо говорене никога не съм чувала и едва ли повече ще чуя, испанецът се движи в кръг и говори-говори-говори-говори…, и така повече от двайсет минути, и аз го гледам и слушам, и се питам ще свърши ли най-сетне този абсурден монолог на испански, и съчувствам на човека, който е принуден да слуша от своя си телефон, без да има възможност изобщо да се вмести в така наречения разговор. Точно в 12 от кулата на общината се чува мелодията: „Стани, стани юнак балкански" – до три пъти. Сякаш това подсеща испанеца да сложи край на логореята си и да изчезне така, както се е появил.
След това пия отново кафе. Край мен минава клошар с разкошна брада и раничка на гръб, иска цигари. Давам му цигари, като съм на чуждо място и пия кафе, прегрешавам и с малка синя мерилин. Викам, моите са дамски. Човекът маха с ръка, каквито, такива, благодари и тръгва. След известно време се връща, поспира и огорчено споделя като на близък човек: Нещо... не намерих много. Само 70 стотинки! Страшно ми харесва евфемизмът му и какво да го правя, нали сме си вече роднина, давам му още 30, хляб да си купи.
Към 14 часа ларгото сякаш изведнъж опустява – започва сливенската сиеста. В бялата жега, във внезапната тишина.
Попремествам се в жегата, по-близо до мястото на срещата с хората, с които сме се уговорили. Дълго време е тихо, само откъм близкия строеж до Сити център Сливен скрити от погледа ми невидими работници коват и разковават, и си говорят полугласно, сякаш да не смутят легналата над града тишина. Сетне и чуковете замлъкват и най-неочаквано високо горе на скелето млад циганин запява фалшиво, но неудържимо, радостно екзалтирано: „Детство мое, реално и вълшебно/ детство мое, така си ми потребно/ все се мъча света да обърна/ яхнал пръчка/ при тебе да се върна…" И пак, и пак, и пак. Останалите невидими хихикат, но не го прекъсват.
Седя, усмихната до ушите и изобщо не се притеснявам, че някой ще си каже: я каква глупаво ухилена жена! Съвършено непозната съм на този град, пък и наоколо е, нали казах, спокойна августовска сливенска сиеста.
Керана Ангелова
Керана Ангелова е автор на следните книги: “Лято”, поезия, 1982; “Подземна река”, поезия, 1988; ”Зана. Папазини”, две повести, 1998; “По-беззащитни глухарчета”, поезия, 2000; “Елада Пиньо и времето”, роман, 2003; “Kaтокала, името на пеперудата”, поезия, 2006; “Вътрешната стая”, роман, 2006; “Времена”, поезия (в съавторство с Роза Боянова и Калина Teльянова), 2007; “Видения”, поезия, 2008; “Улицата на пеперудите”, роман, 2010; „Един след полунощ”, есеистична, 2013; „Слънчогледи за Мария”, роман, 2013; “Леванте”, поезия, 2014.
Каним ви също да станете членове на Лондонския клуб на българската книга. Информация за клуба ще намерите в поканата. Ако искате да станете членове на клуба, пишете ни имейл.
