Коледна история за момиче и пистолет

Коледна история за момиче и пистолет

разказ от Николай Терзийски

Момичето се казва Ива Искренова. Тя е на 11 години. С дълга кестенява коса и светлосини очи. Родена е в София и живее с майка си в малък апартамент на последния етаж на красив блок с изглед към фонтана на Южния парк. Любимата ученичка и на учителите, и на съучениците. Перфектното дете, гордост за родителите си. Освен отличните оценки, тя ходи на пиано, латиноамерикански танци, йога, волейбол и класически балет. Всяка събота и неделя чете по един сборник с разкази на английски. Справя се сполучливо с всичко. Но у нея има още нещо. Необичайно.

Още от тригодишна Ива обичаше да си играе с пистолети. Докато приятелките ѝ обличаха и гримираха кукли, готвеха и гледаха филмчета за принцеси, тя бавно подреждаше своята любима колекция от пистолетчета играчки с всевъзможни размери и форми. Майка ѝ правеше всичко възможно да насочи вниманието ѝ към обичайните за останалите момиченца дейности, купуваше ѝ роклите на всички героини на "Дисни", но Ива не задържаше вниманието си на тях повече от 3 минути. От друга страна, пистолетите бяха интересни, специални, красиви. Баща ѝ, който работеше в Лондон и се прибираше веднъж годишно, винаги носеше със себе си все по-реалистични копия на бойни, газови или въздушни пистолети, купени от най-скъпите магазини за играчки в английската столица. Ива растеше, но страстта ѝ към пистолетите оставаше неизменно, въпреки всичките усилия на майка ѝ...

Пистолетът се казва Валтер. Той е 22-ри калибър. Изработен от стомана с покритие от хром, а рамата е от удароустойчив полимер. Произведен е в Германия и служи за самозащита на един мъж, чиято работа е да събира наеми от хора, които не винаги реагират позитивно, когато им поискат месечната вноска. Заради малкия си размер, Валтер е изключително удобен за ежедневно носене, а и тежи по-малко от половин килограм. В него няма нищо необичайно. Освен това, че беше притежание на бащата на Ива Искренова.

Според Чехов, ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението. Пистолетът Валтер не е пушка, но от друга страна, може да гърми не по-зле.

Историята за момичето и пистолета започна в един лондонски автобус. Беше началото на ноември, но в утрото по небето нямаше нито едно облаче. Есенните листа падаха като на забавен кадър. Слънцето се подаваше зад фасадите на красивите сгради, докато автобусът се насочваше на север - към летище Лутън. Шофьорът беше закъснял с 20 минути за работа и сега го грозеше уволнение. Автобусът пътуваше почти празен и след спирките на Бейкър Стрийт и Голдърс Грийн, защото следващият по разписание го беше изпреварил, натоварвайки всички недоволни от закъснението пътници. Затова, когато тръгна по магистралата на север, в автобуса имаше само петима души. Зад шофьора от бразилски произход Адриано Аугусто Аурелио седяха Ива Искренова и майка ѝ Илиана Искренова. Те трябваше да се приберат в България с полета в два без пет. Пет седалки зад тях в бележника си драскаше 16-годишният многообещаващ лондонски художник Артър Адамс, а на предпоследната седалка спеше 65-годишната руска бивша художествена гимнастичка Уляна Успенская. Освен това, в автобуса, пътуващ към летището, имаше и един пистолет. Това беше Валтер и той се намираше в раницата на 11-годишната Ива.

"Уважаеми пътници" - съобщи Аурелио - "трафикът е нормален, очаква се при тези условия да стигнем до летището в Лутън след 40 минути." Това не успя нито да събуди Успенская, нито да накара Адамс да спре да драска с молива си. Майката Илиана разглеждаше съдържанието на електронната си поща, докато дъщеря ѝ Ива бършеше сълзите си. "Няма да плачеш, миличка. Обичам те." - преди по-малко от час баща ѝ произнесе тези думи, след което ѝ помаха от тротоара пред автогарата. Но той положително знаеше, че тя ще плаче. Винаги плачеше, когато се разделяха, още откакто беше навършила 3 годинки. Баща ѝ беше човекът, който беше предизвикал най-много сълзи в живота ѝ. Първите 10 дни след раздялата бяха най-трудни. После започваха обажданията по телефона, Коледата, рожденият ѝ ден, тържеството за завършване на учебната година.

Ива обичаше баща си и не му се сърдеше. Знаеше, че той е в Лондон главно заради нея. Заради апартамента на последния етаж с изглед към фонтана на Южния парк. Заради парите. Но всеки път се питаше дали и другите деца получават коледните си подаръци в колет, защо го няма на рождените ѝ дни, защо не стои до останалите бащи в публиката на годишното тържество. А когато се прибираше за седмица или те го посещаваха в Лондон, ставаше още по-трудно. Дните минаваха бързо и следваше раздялата. Сълзите. Ако драскащият пет седалки по-назад Артър Адамс трябваше да нарисува картина с изображението на бащата в съзнанието на малкото момиче, това щеше да е един тъжен мъж в омачкан костюм, който маха от тротоара на автогарата.

Но днешната раздяла беше още по тежка за Ива, защото компанията, в която баща ѝ работеше го изпращаше за следващите три години във филиала ѝ в Чикаго, Илинойс. Сега Ива нямаше да получава и крайно недостатъчната ѝ една единствена среща в годината. На колко ли щеше да е при следващата им среща? 14? 15? 16?

Шофьорът Адриано Аугусто Аурелио обичаше да говори по радиоуредбата на автобуса, но сега имаше твърде малко пътници, а и беше погълнат от мислите за предстоящото уволнение. Той винаги беше благоразположен и завързваше разговори с пътниците, качващи се на автобуса. Преди малко се беше обърнал към Ива с думите: "не плачи, защото и аз ще се разплача". Шегата (ако изобщо това беше шега) не беше подействала. Тя изглеждаше напълно забравена до момента, в който Ива установи, че вместо подаръкът от баща си - репликата на неговия Валтер 22-ри калибър, с абсолютно същите тежест и външен вид, беше взела със себе си истинския Валтер 22-ри калибър, който можеше да гърми не по-зле от пушка и много по-реално от пушките в представленията по Чехов.

Ива тъкмо се канеше да каже на майка си за голямата грешка, когато изведнъж споменът за думите "не плачи, защото и аз ще се разплача" се върна в главата ѝ. По-късно тя се чудеше дали не направи всичко само заради тази невинна шега, забила се дълбоко в мислите ѝ.

Ива затвори очи за момент. Образът на махащия с ръка баща беше там. Винаги беше там - на спирката, на гарата, на летището. Очите му, изпълнени с тъгата, която никой освен тя не можеше да види ясно. Образът му винаги беше разфокусиран - някъде там, зад мръсния прозорец, зад сълзите. Ива отвори очи и видя носещия се по магистралата автобус, управляван от Аурелио, обърна се към майка си, разглеждаща електронната си поща, после назад към драскащия Артър Адамс и спящата Уляна Успенская. Ръката ѝ стисна пистолета. "Не плачи, защото и аз ще се разплача"... Как пък не!

Спомни си първото си посещение в Лондон. Тогава беше на 4 години. Обиколила беше всички приказни увеселителни паркове, каквито в България никой не беше и сънувал. Чантата ѝ беше пълна с играчки, за които мечтаеха повечето от децата в детската градина. Пътуваше с един влак за летището и плачеше. И искаше да замени всички тези играчки, всички прекрасни въртележки и бънджита, всички снимащи се с нея герои на Дисни, за едно единствено нещо. За него. Бащата, който стоеше и махаше зад стъклото. Искаше да направи нещо, за да го получи, за да е с нея. Но нямаше какво. Думите не помагаха. Нито сълзите. Нито прегръдките, след които не го пускаше. Важни тук бяха парите. Животът ѝ беше несправедлива сделка, в която тя разменяше сълзи за пари.

После си спомни как тръгна на училище. Как всеки път въпросите на другите деца "защо го няма баща ти" предизвикваха вълна от страдание, която тя никога не показваше външно. Пазеше я вътре в себе си, оставяше я да се блъска в бреговете на чувствата ѝ, докато не останеше сама вечер, в леглото си. Чак тогава вълната се изливаше през очите ѝ. А сега беше уверена, че той няма да е с нея и за първия ѝ учебен ден в гимназията...

И така, в този слънчев есенен ден, докато пътуваше в автобуса към летището, Ива Искренова реши да действа. Стисна пистолета още по-здраво, свали предпазителя, махна предпазния си колан, изправи се и застана на две крачки от шофьора. Адриано Аугусто Аурелио видя до себе си едно малко момиче, насочващо пистолет към главата му. "Отбийте автобуса или ще стрелям!" Думите, изказани с учудващо добър английски акцент, нахлуха в съзнанието на шофьора като айсберг и сковаха мозъка му за части от секундата. Тъмното дуло внезапно отхвърли надеждата, че това е игра или шега. Аурелио сви в аварийната лента и спря автобуса под втрещения поглед на майката на Ива. Останалите двама пътници още не се бяха откъснали от дейностите си и изобщо не усетиха, че автобусът е спрял.

– Това е играчка. Ива, какво правиш? - каза майката и понечи да стане, но следващите думи на дъщеря ѝ я накараха да седне и да спре да протестира. Те бяха следните:

– Това е пистолетът на татко. И аз мога да го използвам.

След което Ива се обърна на английски и към стъписания шофьор, който се опитваше да фокусира погледа си към нея, а не към дулото:

– Ако се съмнявате в това, че е истински и че мога да ви застрелям с него, бих могла да разсея тези съмнения само за секунди.

Кимането на Аурелио положително изразяваше липсата на въпросните съмнения.

В този момент майката се беше съвзела и започна да изказва някакви успокоителни думи, които бяха прекъснати внезапно от момичето, което изкрещя:

– Мамо, млъкни, или ще го убия!

Илиана млъкна. Крясъците най-накрая привлякоха вниманието на Артър Адамс, който вдигна очи от скицата си, за да запечати завинаги в съзнанието си гледката на треперещия шофьор и малкото момиче, сочещо с пистолет към главата му. След много години, Адамс успя да нарисува картината от спомените си, която се превърна в творбата на живота му. Но точно в този момент той се чувстваше загрижен не толкова за творбата на живота си, колкото за самия живот.

Продължението на историята е доказателство за това колко богато е въображението на децата. Когато въпросното дете държи истински пистолет и нарежда на всички наоколо да изпълняват думите му, въображението наистина излиза наяве.

Майката беше изгонена от дъщеря си да седне по-назад – до художника, след което дъщерята-терористка нареди на шофьора да я свърже с полицията. Аурелио съобщи какво се случва на диспечера си:

– Даян, случи се... хм... инцидент. Едно момиче ме заплашва с пистолет и трябваше да спра автобуса на магистралата. Тя... иска да говори с някой от полицията. Не... Не се шегувам, Даян. Тя е... на около десет и... изглежда съвсем сериозна.

– Единайсет – поправи го Ива.

– Тя е на единайсет, Даян. Не... Пистолетът е съвсем истински, Даян, вярвай ми... Виждал съм пистолети и друг път... - Аурелио затвори и се обърна към момичето – Ще са необходими няколко минути.

Връзката беше осъществена след три минути. Шофьорът внимателно и без излишни движения – както бе посъветван, подаде слушалката на Ива и тя проведе следния разговор:

– Здравейте. Аз се казвам Ива Искренова и съм от България. Ако изпълните това, което ви казвам, никой в автобуса няма да пострада.

– Тук е Марк Милър, главен инспектор в Скотланд ярд. Надяваме се да проявите разум и да обсъдите спокойно с нас всичките си желания.

– Искам да се свържете с баща ми. И с неговите работодатели.

– Звучи приемливо.

– Искам да го преназначат на служба в... най-близката до България държава.

– Добре. Ще им предадем исканията ви, госпожице. Но искаме заложниците да са здрави. Как са хората около вас?

– Всички са спокойни. Но аз... искам гаранции. Договор. Искам баща ми незабавно да бъде изпратен при мен и да се качи на самолета за София. Още сега!

– Ще се опитаме да го уредим. В колко часа е полетът?

– В два без пет.

– Това е... след час и половина.

– Тогава самолетът трябва да изчака. Ако не искате никой да пострада!

– Добре, госпожице. Ще се свържем с летището и с авиокомпанията.

– Чудесно. Очаквам да ме информирате за развитието. - каза Ива и подаде слушалката на шофьора с думите – Прекъсни връзката!

След като се раздели с дъщеря си, Иван Искренов реши да прекара остатъка от последния ден на отпуската на пейка в Хайд Парк. Купи си чаша кафе и два сандвича от най-близкото заведение за бързо хранене и когато се настани край езерото в парка, около него десетки птици очакваха трошиците. Лебедите плуваха грациозно около едно водно колело, карано от две едри азиатки. Млади мъже и жени тичаха по алеите със слушалки в уши. Когато телефонът иззвъня, Иван вече беше довършил сандвичите и допиваше последната глътка кафе. Полицаят на телефона помоли за незабавното му съдействие, призова го да не се обажда на никого по телефона и обясни, че е въпрос, касаещ човешки животи. След пет минути една полицейска кола качи Иван и недоумяващият мъж беше закаран в централното управление на Скотланд Ярд. За негова изненада, там го чакаше и собственикът на фирмата му Сам Стронг.

На двамата мъже беше обяснена цялата сложна ситуация и исканията на похитителката на автобуса. Фиктивният договор беше подготвен от адвокат, подписан от двете страни и главен инспектор Марк Милър се свърза с Ива. Планът беше Иван да бъде транспортиран с хеликоптер, два пълни сака и фалшивия договор до автобуса, който да отпътува за летището, а там специален отряд борци с тероризма, облечени като стюарди, да обезвредят 11-годишното момиче и да върнат цялата компания дружно в Лондон. Но разговорът на Марк Милър с Ива приключи за 56 секунди:

– Госпожице Искренова, исканията ви са изпълнени. Авиокомпанията е уведомена. Договорът вече е подписан и баща ви ще дойде с него в автобуса. Осигурен ви е коридор до летището в Лутън, за да заминете. Как са хората в автобуса?

– Добре са. Къде ще работи баща ми?

– Момент да погледна договора. Да. В Букурещ. От утре той ще работи в Букурещ...

– Господин полицай, следващият път, когато ме излъжете, шофьорът ще получи куршум в главата. Букурещ? Тази фирма няма филиали в Източна Европа, господин полицай! Не знаете ли това? Няма да говоря повече с вас. Ако чуя гласа ви, ще стрелям незабавно. Искам да говоря с шефа ви... не... аз не познавам шефа ви... всъщност, ще говоря само с Дейвид Камерън.

След тези думи слушалката беше затворена.

Двайсет минути по-късно камерите на телевизиите бяха разположени пред обезопасената зона около автобуса. Новината за отвлечения автобус се беше разпространила в информационните агенции по цял свят. Министър-председателят Дейвид Камерън разговаряше с полицията за това какво да обещае на 11-годишната похитителка, а в автобуса Ива беше подпряла пистолета на масичката пред първите две места и продължаваше да държи горкия Аурелио на мушка. На предпоследната седалка Уляна Успенская сънуваше публиката от Световното първенство във Варна през 1969 година, без да осъзнава, че една сънародничка на "златните момичета" е отвлякла автобуса, в който тя така сладко спи. На шестия ред Илиана Искренова разговаряше тихичко с художника Артър Адамс:

– Тя е разстроена от раздялата с баща си. Още не може да свикне да живее далече от него.

– Но как се е сдобила с пистолет?

– Това е неговият пистолет. Взела го е. Тя... обича пистолети.

– Разбирам. Но... стреляла ли е някога?

– Не, но се опасявам, че знае всичко за пистолетите. И не съм сигурна дали няма да успее да стреля...

– Баща ми също има пистолет, но никога не го е използвал. Държи го вкъщи. Той е състезател по ръгби. Гледаш ли ръгби?

– Не.

– Аз също. Но баща ми е един от най-добрите. Получи Орден на Британската империя от кралицата, когато бях на седем.

– О!

– Аз така и не успях да стана като него. Той е знаменитост. Ако гледаше ръгби със сигурност щеше да си чувала за него. А нейният баща с какво се занимава?

– Събира наеми.

– Аха. Значи имат нещо общо с татко...

По същото време Ива и Адриано Аурелио също проведоха кратък разговор. Шофьорът се беше окопитил и реши да опита късмета си с фундаменталния въпрос:

– Защо го правиш? Всичко това...?

– Защото не искам да ме разделят от баща ми.

– Той... да не е в затвора?

– Не. Но го изпращат в Америка.

– Какво лошо има в това?

– Далече е. Няма да го виждам с години.

– Защо тогава не поговори с него? Защо не му каза да се откаже?

– Той няма да се откаже. Прави го заради парите. Парите са важни, нали?

– Да. Разбирам го. Моето момиче, всички ние сме затворници.

– Ти имаш ли деца?

– Две. Момче и момиче.

– С тях ли живееш?

– Не. Те са големи. Дъщеря ми се ожени, а синът ми работи в Париж.

– Тъжно. А когато бяха малки?

– Да, тогава живеехме заедно.

– Точно както трябва да е. И аз искам да живея с баща си...

В този момент телефонът иззвъня. Адриано се стресна и с разтреперени ръце посегна към слушалката. След това я подаде на Ива с думите:

– Господин Дейвид Камерън е.

Докато телевизиите показваха снимки на Ива и на похитените пътници и шофьор, британският министър-председател проведе с 11-годишното момиче следния 58-секунден разговор:

– Здравейте, госпожице Искренова. Аз съм Дейвид Камерън. Искам да ви уверя, че ще направим всичко възможно да ви помогнем. Но трябва да ни обещаете, че хората в автобуса ще останат невредими.

– Обещавам, господин Камерън. Искам само баща ми да е с мен.

– Баща ви е тук, при мен. Притеснен е. И той иска всичко това да свърши. Ще направим всичко възможно... Да го преместим. Нали това искате?

– Да.

– Бихме могли да ви съдействаме дори да останете тук, в Лондон. Вие и майка ви.

– Той съгласен ли е да остана тук?

– Разбира се, че е съгласен, той ви обича много...

– Господин Камерън, какъв цвят са очите на баща ми?

– Очите му ли? Защо ме питате това?

– Благодаря ви, господин Камерън. Вие никога не сте се срещали с баща ми. Не ви вярвам. Не искам да говоря с вас... Ще говоря само с... с кралицата. В противен случай хората тук ще пострадат, уверявам ви. Мога да стрелям. Доверете ми се.

След тези думи Ива подаде слушалката на Адриано и му нареди да затвори. А премиерът на Обединеното кралство отиде да се консултира дали е подходящо кралицата да разговаря с едно дете терорист, за да спаси четирима заложници, сред които и майката на детето. И от тях само един с британски произход... Но новината, че човекът с британски произход вътре е синът на ръгби звезда, носител на Ордена на Британската империя, наклони везните и Нейно Кралско Величество Елизабет Втора беше посетена в Бъкингамския дворец от министър-председателя, началника на Скотланд Ярд и кмета на Лондон.

Поведението на Ива изпълни бразилеца шофьор с безкрайно недоумение:

– Но ти току що затвори на министър-председателя!

– Излъга ме. Каза, че е говорил с баща ми, а не е...

– Но той е политик! На тях това им е работата! И освен това... как си сигурна, че е излъгал?

– Каза, че баща ми е съгласен да живея в Лондон.

– Така ли било?

– Той е против. Мисля, че баща ми мрази Лондон.

– Но тогава защо... аха, не ми казвай... парите, нали?

Ива кимна. Тя се притесняваше, че ако и кралицата не свърши работа, вероятно ще трябва да ги изнуди да я свържат или с Дядо Коледа, или с Бог... През лятото беше чела в една книга за живота на кралица Елизабет Втора и това ѝ даваше надежда. За щастие, никога не беше чувала песните на "Секс Пистълс"...

В следващия половин час се случиха две неща, изключително важни за нашата история. Събудиха се две жени. Първата беше кралицата, която прекъсна следобедната си дрямка, за да посрещне тримата мъже в своя замък. Пиха чай в сервиз от времето на Уилям Четвърти и обсъждаха как да обезвредят едно 11-годишно момиче, откраднало пистолета на баща си и отвлякло автобус. Втората жена, която се събуди беше Уляна Успенская. Тя отвори очи, видя спрелия автобус и веднага реши, че са стигнали летището. Прозина се, изтегна се и стана. Тръгна напред - към шофьора и пред шокираните погледи на Илиана и Артър стигна до Ива, намръщи се строго и най-невъзпитано ѝ взе пистолета с думите:

– Що за играчка е това, принцесо? Момиченцата не бива да играят с такива неща, изглежда грубовато.

Художествената гимнастичка изгледа с погнуса Валтер и го подаде обратно към момичето, надявайки се то да се вслуша в забележката. Тогава се намеси Адриано, който скочи като лъв върху Уляна, събори я на земята и грабна пистолета от ръката ѝ. Недоумяващата гимнастичка успя да отвърне като извади от паметта си най-звучната ругатня, която знаеше на родния си език и беше използвала само два пъти досега - по адрес на треньорката си и по адрес на съдийките. Но шофьорът не се смути от тона ѝ, той насочи пистолета към Уляна и Ива и ги изпрати да седнат на шестия ред - до Илиана и Артър. След това посегна към слушалката, за да успокои всички, че се е справил със ситуацията. Вече съчиняваше реч за пред камерите. Но слушалката го изпревари, както и гласът от другата страна беше по-бърз:

– Свързвам ви с Нейно Величество Кралица Елизабет.

Адриано заекна, което беше прието от другата страна като потвърждение. Докато успее да прецени с коя дума би трябвало да започне изречението си, той чу от другата страна кадифения глас на кралицата:

– Здравей, мило дете. Кралицата на Обединеното кралство говори с теб. Искам да ти кажа, че зная как се чувстваш и съм информирана изцяло за нещата, които желаеш. Виждала съм много ужасни неща през живота си. Но това едно дете да вади пистолет, просто защото иска баща му да се върне при него, е огорчаващо. Каня те да дойдеш при мен, за да разговаряме. Уверявам те, че ще се опитам да ти помогна - не толкова като кралица, а като жена. Сега искам да оставиш пистолета и да не заплашваш хората около себе си - и двете знаем, че ти си по-изплашена дори от тях и че не си способна да им сториш зло. Така е, нали?

Адриано беше толкова уплашен, че е изслушал тези думи на кралицата и не му оставаше нищо, освен да се опита да преправи гласа си на детски (получи се нещо подобно на мучене на младо теленце):

– Да.

После шофьорът почука по слушалката три пъти (това му се стори най-реалистичния звук от предаването на пистолет и телефон) и демонстрира латиноамериканския си глас в цялата му прелест и мъжественост:

– Тя ми предаде пистолета, Ваше Величество. Предаде се.

– Слава богу - каза кралицата и остави телефона на началника на Скотланд Ярд, който обясни на шофьора как да действа от този момент нататък. Когато разговорът свърши, Адриано се провикна към Ива:

– Хей, беше кралицата. Говорих с нея. Покани те да се срещнете.

Секунда след това в автобуса нахлуха специалните части и пред камерите на телевизиите изведоха заложниците и похитителката от злополучния автобус. В последвалите разпити най-интересна беше тезата на Уляна Успенская: "Този шофьор е секс-маниак. Когато се събудих и тръгнах да слизам, до него стоеше момиченце, играещо с пистолет. Взех за малко пистолета, но когато понечих да го върна, този извратен мъж скочи върху мен и грубо ме затисна на земята. После взе играчката и ни заплаши с нея. На всичкото отгоре после твърдеше, че си е говорил с кралицата." Художникът Артър Адамс даде много по-различни показания: "Трите източноевропейки действаха по предварителен план. Едната стоеше тихо в края на автобуса и се правеше, че спи, докато най-малката безчинстваше и заплашваше шофьора, а майка ѝ дойде при мен и ми обясняваше, че всичко се прави заради бащата, който събирал наеми. Накрая бабката отиде при момичето и просто ѝ взе пистолета." Шофьорът Адриано Аугусто Аурелио разказа напълно правдиво цялата история, пропускайки момента с Уляна и отнемането на оръжието, знаейки, че докрай трябва да защитава лъжата си: "Когато тя чу гласа на Нейно Величество... Господи, не зная какво ли ѝ е казала... но веднага очите ѝ се просълзиха и тя ми подаде пистолета." Майката Илиана Искренова беше посъветвана от адвоката си твърдо да отрича, че е знаела какво се случва в мислите на дъщеря ѝ. Което си беше самата истина. Относно развръзката на историята, Илиана откровено обясни, че е била в шок и изобщо не е разбрала какво се е случило. Ива Искренова отказа да отговаря на въпросите на следователите. Тя каза само едно: "направих всичко заради татко". Обстоятелствата около това как пистолетът Валтер е преминал в ръцете на Аурелио така и не се изясниха заради противоречивите показания и поради факта, че охранителната камера в автобуса се беше повредила преди два дни.

Трябва да отбележим, че медиите разказаха историята на Аурелио. Заглавието "Кралицата обезвреди дете, отвлекло автобус" гарантираше много повече читатели, отколкото "Бивша художествена гимнастичка отне пистолет, мислейки го за играчка". След срещи с психотерапевт Аурелио, Успенская и Адамс бяха освободени. Шофьорът стана популярен и уволнението му се размина. А в Кралския съд започнаха делата срещу Ива и срещу родителите ѝ, които бяха допуснали груба небрежност при упражняването на родителски надзор върху нея и бяха допуснали 11-годишно момиче да прибере в раничката си за вкъщи истински пистолет, а не играчка.

Съдът постанови Иван и Илиана Искренови да бъдат експулсирани в България, за да бъдат съдени там, като същевременно им наложи забрана да посещават Обединеното кралство за срок от 15 години. С решението беше разпоредено двамата българи да бъдат задържани в лондонски арест до края на процеса срещу дъщеря им.

Решението на съда беше много по-сурово към момичето. Заради опасността, на която е подложила живота на други хора, отвличайки ги и заплашвайки да ги убие с помощта на огнестрелно оръжие, Ива бе осъдена от Кралският съд да прекара 30 месеца в поправителен дом за малолетни престъпници, през което време момичето трябваше да се подложи и на психично лечение. Относно това, къде трябва да се изтърпи присъдата, съдът щеше да вземе под внимание факта, че Ива няма да има роднини във Великобритания, и да се произнесе на следващото си заседание.

Седмица след като беше произнесена присъдата, в една декемврийска вечер Ива беше посетена от адвоката си и трима униформени мъже. Защитникът ѝ съобщи, че е помилвана и след стандартната процедура, на следващия ден ще бъде освободена. Помилването е в правомощията на Нейно Кралско Величество Елизабет Втора, обясни адвокатът и обеща, че това е последната ѝ нощ в ареста. Момичето прие новината първо като някаква проява на традиционното английско чувство за хумор. Все пак, още в осем часа заспа с надеждата, че е възможно кошмарът да свърши. През тази последна вечер в ареста обаче се случи нещо, за което тя никога не можа напълно да определи дали се е случило, или е някакъв особен сън.

Събуди я кралската охрана. Накараха я да се изкъпе и ѝ дадоха чисти дрехи. Качиха я в някаква лъскава кола. След около час колата спря в двора на замъка Уиндзор. Познаваше го, защото преди две години баща ѝ я беше водил да го разгледа. Докато все още не можеше да проумее какво се случва, Ива попадна в бляскава зала... висок таван... злато... картини... статуи... маса... столове... Всичко беше като в книгата за кралското семейство, която беше чела през лятото. На голям стол пред масата седеше самата Елизабет Втора. Естествено, на масата беше подреден порцеланов сервиз от времето на Уилям Четвърти:

– Чаша чай? - попита кралицата.

– Да... благодаря... Ваше Величество... - отвърна Ива объркано.

– Как си, мило дете?

– Ами... Все още не мога да си обясня какво се случва. Всичко стана толкова бързо – отговори милото дете, което беше вдигнало на крак лондонската полиция и изобличило в лъжа самия министър-председател.

– Историята ти ме развълнува. Не знам дали си представяш какво означава това... Чувала ли си нещо за Втората световна война?

– Да... чела съм...

– Аз бях на 14. Спомням си, че ме накараха да направя обръщение по радиото към децата на кралството. Късметлийка си, че никога не си присъствала на бомбардировка... Но ми се иска да ти кажа нещо за моя баща. Той беше крал. Когато почина аз бях на 25 години. Пътувахме с Филип в Азия и Африка и там научих за смъртта му. След което станах кралица и вече повече от 60 години съм на трона. През това време се смениха седем папи. И повече от 10 президенти на Съединените щати. Пътувала съм в повече от 100 държави. Преди 12 години този замък, в който съм израснала започна да гори. Пожарът унищожи повече от 100 стаи. Случи се на 40-ата ми година на трона. Децата ми започнаха да се развеждат... Знаеш ли защо ти разказвам всичко това?

– Не, Ваше Величество.

– Дори аз съм изненадана от това, че твоята история ме разчувства. Едно момиче, копнеейки за баща си, решава да извади пистолет и да шокира всички ни. Е, успя. Поведението ти обаче изложи на риск други хора. Включително теб и родителите ти. Успя ли да си дадеш сметка за това?

– Мисля, че да. Но... всичко стана... сякаш беше сън.

– От който вероятно още не си събудена. А последствията застигнаха и теб, и семейството ти. Нали знаеш, че осъдиха родителите ти? Така е правилно. Но аз мисля, че те нямат вина. Вината за стореното е твоя и всички го знаем. Въпреки това, аз реших да те помилвам. Защото не може да се отрече, че ти успя да накараш хората да се замислят. За тях и децата им. За работата и за парите. За цената, която плащат те и за тази, която се плаща от децата им. Знаеш ли, моите деца учиха в интернати. Изпращах ги далеч, защото така беше по-добре за тях. Но хора като баща ти, които си отиват от децата си, за да им осигурят по-добър живот с парите, които изкарват... тези хора грешат. Аз знам това. Впечатли ме цялата дързост, нахалство и лудост, с които ти реши да изкрещиш „помощ“ в лицето на родителите си. Надявам се, че ще постигнеш целта си и че ще те разбере не само твоето семейство, а и много други. Знаеш ли какво следва сега?

– Не съм много сигурна...

– Родителите ти ще бъдат експулсирани. Ти ще се прибереш заедно с тях в родината ти. Не познавам баща ти, но предполагам, че се чувства странно, след като дъщеря му е решила да си извоюва присъствието му в живота си с пистолет. Той загуби работата си тук. Има вероятност и да се разгневи от дързостта ти. Затова аз съм се погрижила той да получи всичко, което е търсил тук, в Лондон, там, в родината си. Когато си кралица, това коства само едно телефонно обаждане с продължителност от една минута. Можеш да му предадеш поздравите ми, когато се срещнете. А за делото срещу родителите ти... убедена съм, че ще приключи бързо и безболезнено. От теб искам само едно единствено нещо. Да ми обещаеш, че това, което направих, си е заслужавало.

– Обещавам, Ваше Величество.

– Преди да тръгнеш, искам да запомниш, че кралицата на Обединеното Кралство ти е казала, че макар и оттук, този замък на хълма, в мъгливите околности на Лондон, макар и в края на 80-те ми години, аз искам да виждам всички, дори и тези, които не са мои поданици. Защото всеки един човек е важен. Особено ако е едно дете, копнеещо за родителите си. Дано и други хора да погледнат през очите на децата си. Даде им хубав урок. Сега ти желая щастие и... приятен полет!

Ива стана и се поклони на кралицата - така, както беше виждала, че се прави по филмите. После я отведоха обратно в ареста, в леглото, от което стана чак в девет сутринта. Процедурата беше приключила. Родителите ѝ я очакваха.

Месец и половина след като отвлече автобуса, Ива Искренова отново пътуваше за  летището. Този път с влак. И без Валтер. Валтер се беше пенсионирал предсрочно, заклеймен като веществено доказателство. До Ива седяха майка ѝ и баща ѝ. Охраняваше ги полиция. Тримата останаха насаме за първи път в самолета. Никой нищо не казваше. По време на инструкциите за сигурност майката прегърна детето си. Бащата също протегна ръце към малкото момиче: "Сега вече наистина няма да плачеш, миличка. Обичам те!", каза той и галейки косите ѝ, усети, че е негов ред да заплаче. Малката Ива не си беше и мечтала за по-хубава Коледа в малкия апартамент на последния етаж на красивия блок с изглед към фонтана на Южния парк...

Тя никога не разказа на никого това, което се случи в замъка Уиндзор, защото звучеше по-невероятно дори от това, че 11-годишно момиче може да отвлече автобус с пистолет. В следващите месеци все повече се убеждаваше, че срещата с кралицата е била сън - плод на книгата, която беше чела през лятото. Но когато родителите ѝ бяха оправдани от съда в България, а две седмици по-късно баща ѝ получи предложение за скъпо платена работа в София, Ива тайничко изпрати благодарствено писмо на кралицата. Така и не разбра дали е стигнало до нея.

А колекцията от пистолети-играчки беше изоставена в скрина на детската ѝ стая.

Николай Терзийски е роден през 1983 г. в Смолян. Завършил е журналистика и политология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". От 13 години работи в една от най-стабилно установилите се продуцентски компании на българския телевизионен пазар. Автор е на разкази, есета и друга публицистика. Произведенията, които пише често са свързани с българската емиграция, носталгията към родината и тежкия живот на българите, които са останали в България. Публицистичните му текстове са разнообразни като жанр, а като тематика превес вземат произведенията, посветени на абсурдите, с които се сблъскват сънародниците му и на нелепицата, наречена българска политическа система. Други негови текстове можете да прочетете на сайта му: http://terziyski.blogspot.bg/

Снимка: Stephen Z