Петя Хайнрих: За 1 кестен

Противно на очакванията, Лондон винаги ме е посрещал с благо слънце през лятото или по лека връхна дреха през зимата, останалите два сезона са без значение. Странни неща помни човек, стъкълца и топчета. Видях из Ковънт Гардън мъж да води на тънка верижка хермелин и ренесансова струна дрънна в ухото ми. Пак там, преди поне десетилетие, се откърти токът на обувката ми и забарабани надолу по стъпалата, а аз за утеха си купих... окарина. Фрагменти. Двете тънки стихосбирки, които открих в магазинчето на Тейт Модерн, а момчето на касата похвали избора ми. Разказа ми, че са писани по произведения на изкуството по време на поетичен семинар в галерията, мисля, че имаше и негово стихотворение в една от тях; обичам такива работи - никому неизвестни стихотворения, без претенции, поетични проблясъци на хора, които иначе може би са встрани от световния литературен шум. Друго? Да се оставя да ме повлече в тунелите на метрото течението от най-забързаните хора. Please mind the gap between the train and the platform. Измислях си веднъж, че... имало едно време един човек, който живеел в Circle Line (Кръговата линия) и никога не я напускал; роден бил на Бейкър стрийт и всеки път, когато достигнел рождената си спирка, отминавала единица време от живота му. Circle Line била циферблатът на неговото съществувание, по който прилежно излъсканите му стрелки, с тракане и стържене, прецизно изразявали механиката на цялото - колела, предавки, ремъци, сухожилия и вени, други чаркове; някоя искра на завоя при триене, премигване на светлините в световното око на всички вагони. Когато се случело нещо непредвидено – а непредвидени неща се случват непрестанно – му се налагало да си сложи шапката и да слезе на спирка по маршрута си, там да изчака дълго ли, кратко ли, а дори понякога и да излезе извън тунелите на метрото и пряко воля да изпъпли горе, на земята. Тогава посядал на слънце, вадел акуратно сгъната огромна платнена кърпа и попивал с нея потта по тила си, под шапката, с леко повдигане, и около очите; не носел очила. Можело и да почете за разтуха от Дневниците на Йожен Йонеско, които винаги носел натъпкани в джобовете на сакото си от туид. Тук обаче трябва да сляза от тази история. Ами онези извънредно вкусни бейгъли, направо от пекарната, след като сме били на концерт на местна банда в Ист Енд? И някой от нас ще каже: „Бяха велики музиканти, ей, дано никога не постигнат световна слава. За разлика от пеницилина.“ Както дъвча грамадно парче бейгъл, ще отвърна поверително след кратка пауза, като прикривам зъбите си с отворена длан: „Няма да разказваме на никого за тях.“ И ето – не ви разказвам. Затова Лондон е пълен с велики банди, за които никой не е чувал. Но нека да ви издам вместо това каква е била мечтата на малкия Йожен – да стане продавач на печени кестени. И не е станал, изобщо пък да не споменаваме хермелина.

Петя Хайнрих (1973, София) е създател и двигател на книжното списание само за поезия НО ПОЕЗИЯ. Автор на пет стихосбирки, последната от които е „Лотос“ (Small Stations Press, 2014), номинирана на наградата „Николай Кънчев“ през същата година. Живее със семейството си в Дюселдорф, Германия. Колоездач, който говори с птици.

Картина на Леонардо Да Винчи „Дамата с хермелина“ under Creative Commons License