Приказният господин Маргарит Минков

Дългогодишно приятелство свързва Севдалин Генов и Маргарит Минков – писатели, поети и магьосници приказописци (ама, че думи!). Маргарит Минков ни напусна през есента на 1997-ма. Неговият верен приятел, Севдалин Генов, не щади до днес време и усилия да съхранява паметта за писателя. Под редакцията на Севдалин Генов миналата година излезе богато илюстрираният сборник с приказки „Весел гъделичкащ смях“ (Жанет 45, 2015). Във в-к „Култура“ детската писателка Петя Кокудева след срещата си с приказките от книгата, определя Маргарит Минков като един от позабравените или недостатъчно познати детски писатели от световна класа. И това съвсем не е преувеличение, уточнява тя.

Лошото време може да бъде добро оправдание за няколко посветени минути в четене на приказките на Маргарит Минков, при които човек се чувства така, все едно че хваща за опашката едно изплъзващо се, омагьосано българско време от детството ни, време на сол, пясък и топлота. Има и бухал! Но преди бухала, ето един спомен на Севдалин Генов за Маргарит Минков.

Моят приятел Марго

Спомням си за Маргарит в сегашно време. Мисълта, че го няма, я няма. Трудно е да се събере Маргото в думи – той е витражно излъчване с голяма палитра цветове и полусенки, с много светлина и недоизказана загадъчност. Познавам го и в добри, и в злощастни времена. И в едните, и в другите беше птица с достойнство. Хрипкавият му глас и сега ме буди с особената звучност… как пееше с китара руски романси, песни на Висоцки или баладата на Гийом Аполинер за моста Мирабо. Един инструмент никога не му е стигал – привличаше го пианото в редакционната ни стая в телевизията, после помоли Юри Ступел за блокфлейта от чужбина. Маргото я свиреше в редки моменти, но с блясъци на радост в очите.

Един инструмент и в писането не му стигаше – пишеше ексцентрични приказки, после наситени, чувствени дълги стихотворения, поеми или някакъв несвършващ полиптих. Предчувствах, че театърът ще го превземе. Омайваше го прахолякът в телевизионното студио, когато се снимаше театър или приказка. По-късно съм виждал тази жажда при работата му на театралните сцени. Обичаше компаниите на актьорите, гледаше ги като големи деца, изпълнени с дарба, често бликаща в такива количества, че става неконтролируема:

– Не разбират текстовете ми, но слушат тълкуването и интуицията им ги тласка към вярното решение.

А очи в очи им казваше по-остро:

 – Не четете, драги! Хайде, отворете някоя книга, де – няма да ви ухапе.

Артистите възразяваха вяло – и защото го обичаха, и защото се предпазваха от остроумието му. В разговор репликите му бяха като рапири – светкавични, точни и остри, но не и обидни.

Когато изчезваше от местата за приятелски срещи, знаех, че пише пиеса, или чете исторически (особено антични) и философски текстове. От книгите изучаваше страстите и конфликтите на миналото, историческите обречености, сблъсъка на идеали и кръв. Втъкаваше прозренията в пиесите си. И успяваше да натрупа в репликите езика на онази епоха, за която разказваше.

Умълчаваше се. Слушаше с леко наведена глава, с ненаситно любопитство. И когато чуеше нещо в неговите интереси (а колко обширни бяха те!), излъчваше изненада и възторг. Не обичаше да пътува и затова не страдаше, че не може да пътува. Светът му се разкриваше предостатъчно огромен чрез книгите и чрез разказите на събеседниците. Честността му бе природа и не можеше да повярва, че тя е рядкост край нас. Когато се опарваше от наивността и откритостта си, не охкаше, но посърваше за дълго. Приемаше го като една от болестите, а то си беше тъга и меланхолия (нея пък бе закачил от вечните си скитания из другите векове).

Много години се виждахме всеки ден – безброй часове в разговори за музика и поезия. В късните часове на нощта (той беше сова) тръгваше из дебрите на тайнства, окултни видения и мистики. Тогава аз заспивах на дивана и го оставях на другите в хола. Четеше новата пиеса бавно – нощта е дълга, а слушателите верни. Спираше на ясни само за него места – за кратко, за да не се впуснем в разговори. Палеше цигара, погалваше белия котарак, който си беше дивак, но от неговата ласка се ласкаеше; и отпиваше червено вино. Изчакваше да настъпи пълна тишина и продължаваше.

Цял живот живееше с малко, но не бе чак толкова скромен по отношение на работата си. Не се преструваше – бе жаден за похвали. Те му бяха необходими, за да изтрие умората от дните на писане, както и за допинг.

Знам, Марго – ако не ти, а аз не бях се събудил в онзи октомври 1997-ма, ти щеше да напишеш по-добър текст. А аз щях да се усмихвам на дивана – там над облаците...                                                                                                                          

Севдалин Генов, спомен за Маргарит Минков

Балонът на нощта – приказка от Маргарит Минков

Бухалът, ако беше бухал на място, никой нямаше да му се присмива и да му вика: „Бухал с бухал, в балона на нощта задухал!”

Той стоеше на един клон, съвсем неподготвен за странностите на света, и надуваше бузи като презряла тиква.

Балонът на нощта, привързан с конец, лежеше върху къщите, дворовете и улиците, и върху заспалите кучета, край заспалите водосточни тръби. От време на време бухалът го надуваше, завързваше го отново с конеца и си го подритваше ту с единия, ту с другия крак, а понякога го подкрилваше и с крилете. Точно в един такъв весел за бухала момент от сърцевината на нощта излезе нито повече, нито по-малко от едно ухилено лице. Светещи очи, светещи уши, светещ нос – изненада за бухали. Бухалът даже нямаше време да се уплаши.

– Ти пък, уважаемо, откъде се взе? – развика се той.

А уважаемото се смее, та се къса. Превива се от смях, търкаля се от смях и ако не беше само лице, а си имаше и крака, сигурно щеше да рита от смях.

– Аз, хи-хи-хо-хо – вика, – от ни-ха-ха-къде-хохо не съм се взело. Аз съм един обикновен смях! Ха-ха! Хо-хо! Ах.

– Може и да си необикновен смях! – ядоса се бухалът. – Но нямаш право да се разхождаш нагоре-надолу из балона на нощта! Аз затова ли го надувам? Веднага си върви в леглото!

– Как да си вървя в леглото, хи-хи, хо-хо, като аз съм нощен смях! Аз съм детски смях насън, хи-хи-хи! Разбираш ли?

Бухалът разбра, колкото би разбрала една закачалка.

– Сега ще те направя сериозен! – закани се той и ако беше бухал на място, може би щеше да го направи. Обаче не беше бухал на място и затова се напъна да си спомни най-сериозните думи, които знаеше.

– Мрак! – рече той.

– Това е черен мустак на бял котарак! Хо-хо-хо! – отговори смехът.

Бухалът още повече се замисли.

– Аз – каза той и сви рамене.

На това лицето едва не се пръсна от смях.

– С какво ли да го римувам, ха-ха-ха! – попита се то.

– С тряссссс! – отговори някой и този някой беше балонът на нощта, който се спука.

Утрото хукна по покривите на къщите, кучетата се заобаждаха по водосточните тръби на своите роднини, понеже това беше техният телефон, и светът са раздвижи. Трамваите – бъррр!, птиците – фъррр!, котките – мъррр! – ден за чудо и приказ! Детският нощен смях изчезна, но затова пък детският дневен смях хихикаше от всички прозорци. Сред целия този шум, незабележимо на един клон седеше бухалът, тъжен като сто бухали. И никой не го утешаваше.

Хайде ние да го утешим! Хайде да му кажем:

– Не тъжи, бухале! Не бъди толкова сериозен! Скоро ще дойде вечерта и ти пак ще надуваш твоя тъмен балон и ще го подритваш от крак на крак, а понякога ще го подкрилваш и с крилете! И пак ще ти казват „Бухал с бухал, в балона на нощта задухал!“ И ще ти е приятно, нали?

Маргарит Минков

Илюстрация: Люба Халева

Материала подготвиха Севдалин Генов и Петя Хайнрих

Рубриката се осъществява със съдействието на сп. НО ПОЕЗИЯ.