Четири стихотворения от Коста Тодоров и спомен за неговия биограф – Паун Генов

Спомняме си за поета символист Коста Тодоров и за биографа му Паун Генов, посветил дълги години в издирване и събиране на книжното наследство. За тях разказва в бр. 6 на сп. НО ПОЕЗИЯ Севдалин Генов.

Паун Генов повече от петдесет години се опитваше да припомни едно име – на Коста Тодоров (1889 – 1947):  „Четник в Македония и революционер в Русия. Воин в Шампан и затворник в Одеса и София. Съратник на Стамболийски, П. Д. Петков и Г. М. Димитров. Приятел на Ерио, Вандервелд и Марина Цветаева. Дипломат в Европа и изгнаник в света. Продавач на сладолед и говорител по Би Би Си. Кавалер на Почетния легион и на четири смъртни присъди. Поет и белетрист, историк, журналист и художник. Певец на романси, шансони и странджански песни. Автор на двадесетина книги – на български и френски, на руски, английски и сърбохърватски. Роден в Москва, живял в Европа и Америка, починал в Париж. Едновременно: Аристид, Дон Кихот и... Коста Тодоров.“

Дълги години Паун Генов, самият той поет, издирва и събира творчеството на Коста Тодоров сред библиотеките в София, Москва, Белград, Брюксел, Париж и Ню Йорк. В София едни материали бяха в забранени за ползване фондове, други бяха изчезнали. Пътеката водеше през бавно и трудно откриване на родственици, трепетно разлистване на тетрадки с лилаво или зелено мастило, на смачкани бележници, на запазени в София, Париж и Латинска Америка архиви. Всичко внимателно се преписваше, сравняваше, обработваше за някакво далечно, необозримо далечно издание. И то се появи през 1995 г. – прецизният сборник „Коста Тодоров – Залезът на боговете (стихове, разкази, спомени, есета)“. Години преди това Паун Генов раздаваше преписи на стихове на Коста Тодоров и разказваше на критици, поети, историци. През същата 1995 г. беше публикувана съставената от Иван Теофилов „Антология на българския символизъм“, в която Коста Тодоров бе представен с шест стихотворения като една от значимите фигури на българския символизъм.

Първата си книга със стихове Коста Тодоров издава през 1920 г. Две години по-късно част от тези стихове са включени в една от най-представителните антологии на българска поезия „Млада България“, заедно със стиховете на Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Емануил п. Димитров, Трифон Кунев и др. Антологията е дело на литературния критик Иван Радославов.

Още за първата книга на Коста Тодоров, „Стихотворения“ (1920), критикът Александър Дзивгов пише, че „в Тодорова оригинално е слъкатушена френската галантност с руското благородство“. Коста Тодоров е и поет на многоликия град – той е гражданин на цялата земя, творбите му са писани в Париж, Генуа, Египет, Чикаго, Москва, Белград, Шампан, Ню Йорк, Прага, Лос Анджелис, Лондон, в Египет, из Южна Азия, край Нил и на Хаваите. Той е и неудържим любовник – ту боготворящ, ту отчаян от жената; и страдалец зад решетките – над дванайсет години!; и боец на фронта – участвал в десетки битки през Първата световна война и премислящ смъртта с вълнението на Димчо Дебелянов; и човек, който възвеличава рицарството на Дон Кихот и рецитира или публикува стотици жлъчни епиграми. Говори и пише на български, руски, сръбски, френски, английски. Създава стихове, разкази, есета, спомени, рецензии (включително за Николай Лилиев и Теодор Траянов), исторически съчинения, биографии, сатири, пътеписи.

Тези бележки пиша в чест на сто годишнината от рождението на Паун Генов, моя баща. Той написа над петстотин страници есеизирана биография на Коста Тодоров (неиздадена). Изкушавам се да разкажа за едно странно съвпадение (и несъвпадение) в живота им. Стихотворението си „На Музата“ Коста Тодоров пише в Одеския затвор. Над стиховете в ръкописа се вижда черен печат: „Одеская тюрьма. Просмотрено, помощник нач. Коннский.“ Така стихотворението е излязло от затвора, защото цензорът е преценил, че поезията не е опасна. Четири десетилетия по-късно, през 1950 г., баща ми е политически затворник в София и написва весело пролетно стихотворение, адресирано до мен и сестра ми – невръстни деца. Цензорът го връща с резолюция: „Забранява се изпращането на стихотворения!“

Отново са в забрава стиховете на Коста Тодоров. Нека си ги припомним.

Севдалин Генов

Коста Тодоров

Тя

О, тя е като нежен акварел, рисуван във наивно светъл тон. Подобна е на бледен анемон, приведен под гнета на тежък дял.

Тя нота е победна в песента на моите загадъчни съдби. С последната си обич може би обичам я като брамин смъртта.

***

Аз помня нощ любовна и морната зора, и гънката чаровна на бледни две бедра. А мойта скръб внезапна, и твоя поглед нов, и таз сълза, що капна над мъртвата любов?

И в ден докрай тъгуван (тъй светло бе навън) умря недобленуван, недосънуван сън.

След дълга нощ на щастие, смутен от призрак плах, на всички буйни страсти безумството познах.

***

Милион огньове във града горят, подобно на души в тъма залутани. Ний двама сме. И скръб трепери в скута ни – скръбта на многолик и властен град.

До вчера в нас и наш бе целий свят, до вчера бяхме в него страстно влюбени, и ето ни в безброя днес загубени, в пустинята на многолюден град...

И мъчи ни неутолимий глад – на хиляди копнежи неизречени... И на недъзи тайни са обречени душите ни в тоз многозвучен град.

Из „Поема на изгнаника“

Небето чуждо ми тежи, небето чуждо и студено, сърцето ми е уморено от чужда врява и лъжи.

За родния  си край суров мечтая в нощите безсънни като за първата любов... О, боже мой, кога ще съмне?

Париж, 1932 г.

 Снимките са от архива на Севдалин Генов

Публикацията подготви Петя Хайнрих по разкази и бележки на Севдалин Генов

Рубриката се осъществява със съдействието на сп. НО ПОЕЗИЯ.